Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 17

Уилсън погледна момичето, което седеше на канапето до Гейл, и долови сянката на ужас легнала върху лицето й.

— Двайсет години, казвате — рече Сандбърг. — Отблъсквали сте тези същества в продължение на двайсет години.

— Сега се справяме по-добре — каза Гейл. — Или поне се справяхме по-добре преди да започнем да се оттегляме. Вече имаме оръжия. Отначало нямахме. Когато пристигна космическият им кораб, на Земята вече от сто години нямаше нито войни, нито оръжия. Тогава щяха да ни изтребят до крак, ако водеха тотална война, но както вече ви обясних, това не беше тотална война. Дадоха ни време да изградим някаква защита. Започнахме да произвеждаме оръжия, някои, от които доста съвършени, но дори вашите оръжия няма да са достатъчни… навярно даже вашите ядрени оръжия. Но никое нормално общество…

Той смутено замълча, после поднови разказа си.

— Убивахме много от тях, разбира се, но това като че ли не променяше нищо. Сякаш ставаха още повече. Доколкото успяхме да определим, пристигнаха само с един космически кораб. Колкото и да беше голям, не е възможно да е побрал толкова много. Единственият отговор е, че очевидно са изключително плодовити и че достигат зрялост за невероятно кратко време. Като че ли нямат нищо против да загиват. Никога не бягат и не се крият. Предполагам, че това също се дължи на войнствения им генетичен код. Че за тях няма нищо по-славно от смъртта в бой. И убиват толкова много хора! Убиваш стотици от тях, но стига само един да успее да пробие защитата ти, резултатът се изравнява. Предполагам, че сме водили същия изпълнен със страх живот като някогашните американски пионери, живели под заплахата от индианско нападение. Ако бяхме останали, в крайна сметка щяха да ни унищожат. Дори да са се опитвали да ни запазят, което е възможно, пак щяха да ни изтребят. И затова сме тук.

Гейл въздъхна и продължи:

— Струва ми се, че човешката раса не е в състояние да възприеме такива същества. Ние не познаваме нищо, което да може да се сравни с тях. Традиционната представа за обезумялата за кръв невестулка в курника е само бледо тяхно подражание.

— След онова, което чухме, навярно би трябвало да направим нещо във връзка с артилерийските оръдия — каза президентът.

— Но ние нямаме убедителни доказателства… — отбеляза министърът на правосъдието.

— Предпочитам да действаме без категорични доказателства, отколкото да бъдем изненадани — рязко го прекъсна Сандбърг.

Президентът протегна ръка към телефона и се обърна към министъра на отбраната.

— Можеш да използваш този телефон. Ким ще те свърже.

— След Джим навярно няма да е зле и аз да телефонирам — каза министърът на външните работи. — Ще трябва да се посъветваме с другите правителства.

10.

Госпожица Ема Гарсайд изключи радиото и седна вцепенена на стола си, изпълнена с нещо подобно на благоговение към самата себе си заради блестящата идея, която току-що й беше хрумнала. Рядко (всъщност никога) се бе чувствала така, защото макар и горда жена, тя имаше склонност да е плаха и в действията, и в мислите си. Пазеше гордостта си в тайна и я разкриваше само понякога, при това съвсем предпазливо, пред госпожица Кларабел Смайт, най-близката си приятелка. Гордостта й служеше за утешение, макар че имаше моменти, в които леко потръпваше при спомена за безспорния конекрадец и за мъжа, обесен за ужасно престъпление. Никога не беше споменавала на добрата си приятелка Кларабел нито за единия, нито за другия.