Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 11

— Успя ли да транспортираш част от тях?

— Да, сър. Правя всичко възможно.

— Що за хора са те?

— Просто обикновени хора, сър. Доколкото мога да видя. Не се различават от нас, освен, че имат странен акцент. И са облечени особено. Едни носят роби. Някои са по кожени бричове. Други… о, по дяволите, облечени са във всевъзможни дрехи. Все едно, че са на маскарад. Но са любезни и ни оказват съдействие. Не ни причиняват неприятности. Просто са прекалено много. Повече, отколкото съм в състояние да транспортирам. Пръскат се, но вината не е тяхна, а на хората, които ги канят в домовете си. Държат се приятелски и адски мило, но просто са прекалено много.

— Добре, продължавай — въздъхна майорът. — Направи каквото можеш.

6.

Бутоните на телефона на Джуди изобщо не бяха преставали да премигват. Залата за пресконференции беше претъпкана с нетърпеливи журналисти. Уилсън се изправи от бюрото си и се приближи до редицата тракащи телетипи.

„Глобъл Нюз“ излизаше с петото си поредно съобщение:

ВАШИНГТОН (ГН) — Милиони посетители, които твърдят, че са от 500 години в бъдещето, продължават да пристигат в днешния свят, като се изливат в постоянни потоци през повече от 200 „времеви тунела“.

В началото се наблюдаваше общо нежелание на обществеността да приеме тяхното обяснение, че са от бъдещето, но позицията на официалните власти постепенно се променя, не толкова във Вашингтон, колкото в чуждите столици. Освен твърдението, че са от бъдещето обаче, бегълците не съобщават почти нищо друго. Носят се слухове, че през следващите няколко часа се очаква нова информация. До този момент от изливащото се от тунелите множество не се е появил никой, който да може да бъде наречен водач или говорител. Но има някои указания, че е възможно вече да е открит такъв говорител и че на неговото обяснение скоро ще бъде дадена гласност. Тунели има по целия свят и за тях се получават съобщения от всички континенти.

Според неофициални изчисления през тях пристигат приблизително два милиона души на час. С това темпо…

— Стив — каза Джуди, — на телефона е Том Манинг.

Уилсън се върна при бюрото си.

— Получи ли съдебното си разпореждане? — попита Манинг.

— Още не. Дадох ти време да помислиш.

— Е, можеш да го получиш, когато поискаш. Така казват нашите адвокати.

— Струва ми се, че няма да ми трябва.

— Всъщност си прав. Моли вече е на път. Заедно с Гейл и дъщеря му. Ще пристигнат след двайсетина минути. Може повече, може и по-малко, зависи от трафика. Тук става напечено. Прииждат зяпачи и безброй военни камиони.

— Том — рече Уилсън, — искам да ти кажа нещо. Зная защо трябваше да го направиш. Просто трябваше да опиташ.

— Има още нещо, Стив.

— Какво, Том?

— Гейл каза на Моли някои неща. Не много. Но я помоли да съобщи нещо. Нещо, което според него не можело да чака.

— Какво е то?

— Каза да разположите пред всеки от времевите тунели артилерийско оръдие. Със силно експлозивни снаряди. И ако се случи нещо, да стреляте направо в тунела. Да не обръщате внимание на хората, които може да са вътре. И в случай на нужда да продължавате да стреляте.