Читать «Рицарят на Бялата дама» онлайн - страница 111

— Да — отвърна Валери. — Там намерихме и една мансуба на Абдул-Аба и още не можем да я решим.

— Мансуба? Какво значи това?

— Шахматна задача от времето на Абдул-Аба.

— И… как сте проникнали в тия… складове на цар Михаил? — попита предпазливо Гърбатко.

— През Галерията на призраците — отвърна Спас Дългия. — Благодарение на книгата на монаха Андроникий. Право там ни заведе.

— Гениален е този Андроникий! — забеляза Белия облак.

— Така изглежда — потвърди Гърбатко. — И право в склада, а?

— Да. Само водата ни спря за малко!

— Водата ли? — изписука Гърбатко. — Топлата? Банската?

— Но ние я пуснахме вече — успокои го Валери. — Още като разбрахме, че можем да обречем града на гибел, ние решихме да я пуснем в старото й корито. Сега само от време на време я отклоняваме, за да минаваме към Спаската пещера.

— Спаската пещера?!

— Така де, Главната квартира.

Гърбатко имаше усещането, че все повече и повече се заплита като мъничко петле в огромно кълбо кълчища.

— Слушайте, деца — рече той решително. — Я по-добре ми разкажете всичко, както се следва, отначало докрай! За цар Михаил и за Андроникий, за Спаската пещера и за Главната квартира… Бива ли? И седнете, че като ви гледам така, окончателно ми се схваща мозъкът!

Тогава четиримата абдулабайци седнаха на тревата и разказаха всичко.

Накрая Валери изкара от джоба си пергамента с черно-белите квадрати и показа мансубата.

Три часа по-късно Гърбатко беше в педагогическата стая при другарката Комитова, където вече чакаха старчетата близнаци, и питаше:

— На колко точно възлизат загубите от изчезването на продуктите в склада на „Неприкосновени запаси“?

Старчетата хорово отговориха. Сумата не беше малка.

— Ето какво — каза той. — В момента съм малко притеснен финансово и мога да ви дам само половината от тия пари, но предстои излизането на моя голяма публикация в „Исторически преглед“. Хонорарът е за вас.

— Не ви разбирам — понамръщи се другарката Комитова.

— Ще разберете по-късно. Засега, моля, все още не разгласявайте нищо. От своя страна мога да ви уверя, че тъй наречените кражби не са никакви кражби и няма повече да се повторят.

Другарката Комитова многозначително поклати глава.

— Какво ли не правите вие, за да спасите честта на училището си!

— Другарко Комитова — каза спокойно Гърбатко, — честта на моето училище не се нуждае от никакво спасение, тя се чувствува много добре. — Извади от джоба си няколко банкноти и ги остави пред нея. — Ето първата ми вноска. Довиждане! — Стана и излезе.

И отиде право в магазина с фирмичката „Филателия“. Старецът с очилата на края на носа тъкмо разглеждаше с лупа някакви марки.

— Научих, че имате една серия от Гвинея-Бисау и една „Леонардо да Винчи“, — рече Гърбатко нетърпеливо.

— Имах — отвърна старецът. — Имах. Вчера ги продадох.

— На кого?

— Един момент… — Филателистът закрепи по-солидно очилата си и хвърли поглед в дебел, оръфан тефтер: — На Тихомир Здравков, улица Руен 5.

След десет минути Гърбатко беше при Тихомир Здравков. Остана там цял час, защото се наложи да употреби цялото си учителско красноречие и убедителността си на учен-историк, както и немалко левчета, за да склони този страстен филателист да му отстъпи двете серии. В края на краищата успя и когато излезе, марките бяха в джоба му.