Читать «Лисичи крал» онлайн - страница 62

— Не бързай чак толкова — каза Тал. — Да речем, след час. Трябва да се окъпя и да си сменя пътните дрехи.

— Добре, сър. Ще поръчам веднага да донесат гореща вода.

— Хубаво. — Ведрото момче бе започнало да харесва на Тал.

— Херцогът ще ви чака на вечеря, скуайър, тъй че трябва да се върнем навреме, за да се преоблечете пак.

Тал повдигна въпросително вежда, но не каза нищо. Прочело жеста, момчето поясни:

— Негова светлост винаги прави прием, когато се връща от път, тъй че е уредено малко празненство.

— Добре. Значи се върни. Момчето излезе в коридора и каза:

— Вашият човек вече идва с багажа, сър. След час съм тук.

Амафи показа на носачите къде да оставят двете големи пътни торби и ги освободи. После огледа стаите и рече:

— Много е хубаво тук, ваше великолепие.

— Гледай да свикнеш бързо. Това ще ни е домът за доста време.

Но вътре в себе си знаеше, че никога няма да стане негов дом. И знаеше, че трябва да се слее и да се превърне в един от преданите слуги на Каспар, иначе дългосрочните му планове за унищожаването на херцога никога нямаше да се осъществят. Но не можеше да се отърве от чувството, че е попаднал в капан.

Тал следваше пъргавия Рудолф по поредното стълбище. Напрягаше усърдно ума си и се стараеше да запомни всеки Коридор, стълбище или важно помещение в цитаделата. Чертаеше карта в ума си.

Стигнаха на една площадка, от която стъпалата тръгваха надолу в две посоки, надясно и наляво, и Тал каза:

— Натам е моята квартира. — Посочи надясно.

— Да, скуайър. Много добре се ориентирате — отвърна ухилено момчето.

— А тези накъде водят? — Посочи наляво.

— Елате и ще ви покажа — отвърна момчето.

Вече от почти два часа проучваха огромната сграда, цитаделата на Опардум. Тал повярва на младия си водач, когато му каза, че е допълнителните помещения, външните пристройки и някои от по-старите тунели в скалата тук по време на нужда може да се подслони цялото население на града. Крепостта беше огромна. По една или друга причина херцозите на Оласко бяха изпитвали нужда през годините да добавят още и още към цитаделата.

Някъде след половин час се озоваха в някакъв коридор и Рудолф спря. Тъкмо бяха подминали големия коридор, водещ към приемната зала на херцога и личните му покои. Рудолф каза:

— В другия край на този коридор има стълбище, скуайър. На никого не е разрешено да ходи там.

— Нима?

— Да. Херцогът е изричен по този въпрос.

— Какво има горе?

— Лесо Варен — прошепна момчето с такъв вид, сякаш самото име го плашеше.

Тал се престори, че не разбира нищо.

— Лесо Варен?

Момчето го хвана за ръката и го задърпа да тръгват.

— Не бива да спираме тук. Лесо Варен е съветник на херцога. Говори се, че е магьосник, всички го казват. И…

— И какво?

— Не ми харесва — прошепна момчето. — Страх ме е от него.

— Защо? — попита със смях Тал.

— Не знам, скуайър. Просто ме е страх.

Тал се престори на безразличен, но си отбеляза ясно входа за покоите на Варен. После долови във въздуха смътен аромат и очите му се разшириха. Разпозна мириса, особения парфюм, и си спомни кожата, която бе докосвал. Алисандра! Или лейди Роуена, както я знаеха тук. Другият агент на Конклава на сенките, жена с хладна пресметливост и забележителна красота. Какво бе търсила близо до леговището на чародея?