Читать «Затворът» онлайн - страница 68

Имаше един изход, един-единствен, който много не го въодушевяваше, но който той приемаше от немай къде. Щеше да постъпи в армията.

Навред цареше такава пълна тишина, че той целият подскочи, когато нещо изпука на другия край на салона.

Не биваше да излезе отново. Както тогава не се бе прибрал от балкона, докато не се бе уверил в непоколебимостта на своето решение.

— Няма ли да влезеш вътре? — беше го попитал баща му.

— Не.

— Не ти ли е студено?

— Не.

— Лека нощ, сине.

— Лека нощ.

После майка му на свой ред беше дошла да му пожелае лека нощ. Не беше настояла да се прибере. И двамата се страхуваха — тъй като го знаеха колко е чувствителен — да не би с някоя неуместна постъпка от тяхна страна да го превърнат в непокорник.

Но той не се беше разбунтувал. Беше станал войник като всички други. Постъпката му приличаше на това което християните наричат уединение. Подготовка. Беше се научил да пие само веднъж в седмицата поради липса на пари.

Погледна иронично бутилката. Тя сякаш му се присмиваше, предизвикваше го. Достатъчно беше да протегне ръка — това беше толкова привично движение, че би го направил почти несъзнателно.

Стана и се загледа в покривите, в очертанията на Парижката света Богородица върху почти ясното небе, в купола на Пантеона.

Празни работи!

Влезе в стаята си, погледна празното легло и почна да се съблича. Не му се спеше. Нямаше желание за нищо. Дали щеше да бъде тук или някъде другаде — това нямаше никакво значение. Просто някаква случайност. Шатон беше също някаква случайност. И Адриен, която той беше прекръстил на Бебе. Защо имаше манията да измисля прякори на хората?

— Лайно! — произнесе той високо.

Малко по-късно повтори още няколко пъти тази дума, докато си миеше зъбите пред огледалото в банята.

Бур навярно се страхуваше, очакваше посещението му. Кой знае? Може би си беше купил оръжие, за да се защити. Или пък беше напуснал бързо Париж?

Усмихна се иронично, облече пижамата си и отиде да угаси лампите, без да се докосне до бутилката.

— Лека нощ, братче…

Трябваше все пак да си пожелае сам лека нощ, щом нямаше кой друг да стори това.

Не заспа веднага — доста време лежа неподвижно в тъмнината, като се мъчеше да пропъди неприятните мисли. Изглежда, че се унесе за доста кратко време в сън, защото изведнъж чу бръмченето на прахосмукачката в салона.

От набраните на куп завивки той разбра, че беше спал неспокойно. Не помнеше абсолютно нищо от сънищата си, макар че беше много сънувал.

Стана, влезе в банята, изми си зъбите и се среса. После отиде в салона и Мина спря прахосмукачката.

— Вече сте станали? Аз ли ви събудих?

— Не.

— Веднага ще ви приготвя кафето.

Проследи я с поглед. Пръстите му не трепереха като вчера. Не го болеше глава. Само някакво чувство на празнота, но немного неприятно. Като че ли случилото се не го засягаше вече — сякаш се беше отървал от всякаква отговорност.

Всъщност, каква отговорност? Как е възможно един мъж да бъде отговорен за друг мъж или за някоя жена, или дори за някое дете?

Празни работи!

Този израз не беше от неговия обичаен репертоар. Беше нов. Не го намираше за лош. Повтори го два-три пъти, като гледаше все още бледото слънце.