Читать «Затворът» онлайн - страница 22

— Не излизаше ли с вас?

— От време на време. Пък и не ни се искаше много-много. Може би и на нея също така не й се искаше. Обичаше да седи в своя ъгъл и да гледа право пред себе си.

— И тогава ли именно?…

— Точно така. Това стана именно тогава. Глупаво. Случайно. Не бих могъл дори да кажа кой от двама ни направи първата стъпка — тя или аз. Бях любовник на сестра й. С други думи, сестра й имаше мъж само за себе си.

— Обичаше ли я?

— Не.

— Ти си циничен — злобно изрече право в лицето му Бланше.

— Не. Предупредих те, че ще говорим като мъже. Тя искаше това. Може би и аз също го исках, най-малкото от любопитство — за да узная какво се криеше зад това затворено лице.

— А сега знаеш ли това?

— Не… Да… Мисля, че тя се отегчаваше…

— Така че… от седем години насам…

— Не. Продължихме де се срещаме, ей тъй, от време на време.

— Какво наричаш от време на време?

— Горе-долу веднъж в седмицата.

— Къде?

— Няма значение.

— Има значение, за мен.

— Ако държиш да си представяш разни работи, толкова по-зле за теб. В една мебелирана стая на улица Лоншан.

— Това е отвратително.

— Все пак не можех да я отведа на улица Ла Врийер, нали?

Ла Врийер беше улицата, на която се намираше разкошната сграда на Банк дьо Франс, където работеше Бланше.

— Тя те срещнала при някаква приятелка. Ти си я ухажвал.

— Всичко ли ти разправяше?

— Предполагам.

— Не те ли помоли за съвет през това време?

— Може би.

— Ти си един долен тип!

— Знам, но в тази сметка влизат няколко милиона такива като мен в целия свят. Тя се омъжи за теб.

— Продължавахте ли да се срещате?

— По-рядко.

— Защо?

— Защото стана домакиня. А след това и забременя.

— От кого?

— От теб, не се бой. Взех всички предпазни мерки.

— Пак добре!

— Остави ме да свърша. Никога не съм говорил за това на Шатон. А доста често се е случвало да й разправям похожденията си.

— Значи си имал и други през това време?

— Аз не съм чиновник и няма защо да пазя чак толкова неопетнено името си. Когато някое момиче ми хареса…

— Спиш с него и тичаш да разправяш всичко на жена си.

— Защо не?

— Ти претендираш, че сте се обичали?

— Не съм твърдял такова нещо. Казах, че Шатон ми липсваше, когато не беше до мен.

— Жена ми също ли ти липсваше?

— Не. Това се беше превърнало в навик. Може би всеки от нас се боеше да не наскърби другия, като скъса. И все пак това стана, преди около година, два дни преди Коледа, на 23 декември.

— Благодаря за точността.

— Бързам да добавя, че същия този ден между нас не се случи нищо, освен че изпразнихме бутилка шампанско.

— Не се ли видяхте повече?

— У вас, у нас, на театър…

— А тет-а-тет?

— Не.

— Кълнеш ли се?

— Щом искаш, макар че не разбирам какво точно означава тази дума.

Постепенно Бланше беше станал ален, после тъмночервен и изглеждаше по-дебел, по-отпуснат. Всъщност всички Бланше криеха своята отпуснатост под добре скроените си дрехи.