Читать «Затворът» онлайн - страница 20

Бланше най-после беше седнал.

— Всъщност, защо настоя толкова да дойдеш тук още тази вечер?

— Необходимо е да се разберем, предполагам.

— За какво?

— За това, което ще кажем.

— Нас вече ни разпитаха.

— Съвсем повърхностно, що се отнася до мен, от един помощник-комисар, който не желае да си усложнява живота. Утре или други ден ще бъдем изслушани от съдия-следовател.

— Така се прави обикновено.

— Какво ще му кажеш?

— Че нищо не ми е ясно.

Бланше отправи към него тежък и настойчив поглед, в който едновременно се чувствуваше страх, гняв и презрение.

— Това ли е всичко?

— Какво друго бих могъл да кажа?

— Жаклин взе ли си адвокат?

— Предоставила е, изглежда, това на мен.

— Кого си взел?

— Не знам още кого.

— Адвокатът ще има за задача да защити своята клиентка.

— Надявам се.

— С всички средства.

— Предполагам.

Ален се държеше нарочно така. Никога не беше можел да разбере своя баджанак, чието сегашно поведение го отвращаваше.

— Какво ще пледира?.

— Това си е негова работа, но не мисля, че ще поддържа тезата за законна самозащита.

— Тогава?

— Тогава какво предлагаш ти?

Засегнат, Бланше произнесе с известна надутост:

— Изглежда забравяш, че аз съм съпругът на убитата.

— А аз съпругът на жена, която навярно ще прекара доста голяма част от живота си в затвора.

— По чия вина?

— А ти знаеш ли по чия?

Ново мълчание. Ален запали цигара и поднесе табакерата си на Бланше, който отказа с ръка. Как щеше де се справи, без да накърни достойнството си? Защото само една мисъл му се въртеше в главата, по-точно, един въпрос, и той търсеше начин да го зададе.

— Комисарят ме попита дали сме били привързани един към друг.

Ален не можа да се въздържи да не го погледне с ирония.

— Отговорих утвърдително.

Яд го беше малко на себе си, че оставя този едър мекотел човек да се обърква, без да му подаде ръка. При това той си даваше сметка какво усилие полагаше баджанакът му, за да говори спокойно.

— Уверих го, че Адриен и аз сме се обичали както в самото начало.

Гласът му беше станал глух.

— Сигурен ли си, че не би пил нещо?

— Не. Нищо. Много се интересуваше за следобедите. Не знам защо.

— За чии следобеди?

— На Адриен, естествено. Искаше да знае дали е излизала следобед, дали се е срещала с приятелки…

— А тя срещаше ли се?

Бланше се поколеба.

— Не знам. Често имахме гости на вечеря. Вечеряхме също така и вън от къщи. Понякога отивахме на някой коктейл, на някой официален прием. Случваше се Адриен да изведе децата на разходка. Водеше ги в градина.

— Каза ли това на комисаря?

— Да.

— Това не го ли задоволи?

— Не напълно.

— А теб?

И тогава, по косвен начин, дойде първото признание.

— Мен също не.

— Защо?

— Защото тази вечер разпитах Нана.

Тази беше втората или третата бавачка, която вземаха за децата и за улеснение назоваваха всичките Нана.

— Първоначално тя упорствува, но накрая се разплака и ми призна, че жена ми не винаги оставала в градината, че отивала някъде сама и се връщала при тях едва към края на следобеда.