Читать «Бягство» онлайн - страница 123

— Тим, трябва да предам на майка ми, че съм добре. Сигурна съм, че телефонът й се подслушва, за да проследят разговора ни, ако аз й се обадя. Би ли отишъл на някой уличен телефон, за да й се обадиш оттам? Не казвай кой си и говори само няколко секунди, иначе ще успят да проследят разговора. Но дори да го направят, поне няма да е оттук. Кажи й само, че съм добре и ще й се обадя при първа възможност.

— Добре — съгласи се Тим и стана.

Той хвърли поглед към страниците на бюрото и сякаш се стресна.

— Това копие от дневника на Хедър Ланди ли е?

Лейси го изгледа.

— Да. Откъде знаеш, Тим?

— В деня преди убийството на госпожа Уеъринг се качих да сменя филтрите на радиаторите. Нали знаеш, че ги сменяме винаги около първи октомври, когато минаваме от летен режим на зимен режим. Заварих я да чете дневника. Предполагам, че го беше открила същия ден, защото беше много развълнувана и разстроена, особено докато четеше тези страници тук.

Лейси усещаше, че е на ръба на важно откритие.

— Тя спомена ли нещо за това, Тим?

— Не. Обаче много искаше да говори с някого по телефона, но се оказа, че номерът го няма в указателя.

— Знаеш ли с кого е искала да говори?

— Не, но ми се стори, че огради името му с химикалка, когато го видя. Беше някъде към края. Лейси, аз трябва да вървя. Дай ми номера на майка си. Ще ти се обадя по домофона, за да ти кажа номера на Ланди.

Когато Тим излезе, Лейси се върна при бюрото, взе първата страница без редове и я отнесе до прозореца. Колкото и да беше неясна и изпъстрена с петна, тя успя да различи тъничката линия около името Хъфнър.

Кой ли беше този човек? Как би могла да разбере?

Говори с Джими Ланди, каза си Лейси. Това е единственият начин.

Тим Пауърс се обади от фоайето долу по домофона и даде номера на Ланди, след което излезе да се поразходи и да потърси уличен телефон. В джоба си имаше множество монети за телефон.

На пет преки оттам, на Мадисън авеню, откри работещ телефон.

На двайсет и седем мили оттам в Уайкоф, щата Ню Джързи, Мона Фаръл подскочи при звъна на телефона. Дано да е Лейси, пожела си тя.

Обади се сърдечен, уверен мъжки глас, който каза:

— Госпожо Фаръл, обаждам се от името на Лейси. Тя не може да говори с вас, но пожела да ви предам, че е добре и ще ви се обади при първа възможност.

— Къде е тя? — попита Мона. — Защо не може лично да говори с мен?

Тим знаеше, че трябва веднага да прекъсне разговора, но майката на Лейси звучеше така разстроена, че не можеше просто да й затвори телефона. Безпомощен, той я остави да излее тревогата си, като отронваше от време на време по някое:

— Тя е добре, госпожо Фаръл, повярвайте ми, добре е.

Лейси го беше предупредила да не се задържа дълго на телефона. Колкото и да не му се щеше, накрая все пак остави слушалката, въпреки молбите на Мона Фаръл да й разкаже повече за дъщеря й. После тръгна към къщи по Пето авеню. Ето защо той изобщо не забеляза полицейската кола без отличителни знаци, която моментално спря пред телефонната будка, която беше използвал. Затова и не разбра, че полицаите веднага свалиха от слушалката отпечатъци от пръстите му.