Читать «Коледен експрес» онлайн - страница 27

Зачуди се как му идваха такива неща на езика. Може би просто „Кап“ му действаше по този начин.

— Много точно го каза, тъкмо това е — възкликна Пауърс и отривисто сграбчи ръката му. В следващия миг се удари по челото. — Току-що ме споходи невероятно прозрение. Много често ми се случва, Том, просто ме връхлита. Виж, ти си писател, обиколил си света, видял си какво ли не, а си се качил на този влак, за да уловиш пулса на Америка в навечерието на празниците.

— Е и? — пророни Том предпазливо. Нямаше представа накъде бие режисьорът, но определено се бе понесъл на крилете на своето прозрение.

— Защо не поработите заедно с моя сценарист — поне докато трае пътуването, за проучвателната част? Ще си разменяте бележки, ще споделяте историите, които сте научили, прозренията, които ви осеняват, такива неща. Не казвам, че ще работиш нахалост. Ще ти платя, разбира се.

— Но аз вече работя върху една история.

— Тъкмо в това е цялата прелест. Ти си пишеш твоята история, чудесно. Но материалът, който събираш за нея, може да помогне на моя сценарист да оформи сюжета на филма. Идеално се получава. С един куршум два заека. Схващаш ли?

Том кимна. Не може да се каже, че очакваше с нетърпение да заработи с хлапака с нахлупените слушалки. Той самият нито беше млад, нито се захласваше по злободневните новости и ако онзи го наречеше „пич“ и дори само веднъж му подвикнеше „Чао, до скив!“, наместо просто да каже „Довиждане“, играта можеше да загрубее.

Само че за негова изненада Макс го избута покрай купето с отнесеното хипарче и когато достигнаха първото от края, почука на стъклото.

— Може ли? Аз съм Макс.

Вратата се плъзна встрани и в този миг Том усети тялото си лишено от въздух. Вече не чуваше онова „ссс, бууум, бааа“, защото насреща го гледаше Елинор Картър.

8

— Елинор Картър, Том Лангдън — представи ги Макс.

Никой от двамата не издаде звук. Просто се гледаха, докато накрая Макс не издържа:

— Вие… познавате ли се?

— От много години — побърза да отвърне Елинор.

Сега бе дори по-прекрасна, отколкото при последната им среща, а това усложняваше нещата. Висока, все още стройна и за разлика от много други жени, наближаващи четирийсетте, не бе скъсила кестенявата си коса. Дълга до раменете и много секси. Лицето й… е, бяха се появили бръчици, които говореха, че е живяла истински — привлекателност, от каквато е лишена гладката непокътната кожа. Големите зелени очи бяха все тъй пленителни и извикваха у Том желанието да приседне, преди да е паднал като покосен. Елинор носеше сиви вълнени панталони, елегантни черни обувки с нисък ток и бял пуловер, от чието деколте се подаваше синя риза.

Том чудесно си спомняше първия път, когато я бе видял в университетското градче. Тогава беше по шорти, откриващи дългите й крака, червено елече, джапанки и жълта лента за косата. Не можеше да откъсне очи от нея. И така петнайсет години.

И двамата взеха дипломи по журналистика и решиха да направят екип. Първото им възложено проучване за някакво вестниче от Джорджия ги изпрати по следите на легендарния Литъл Боб Хъмфрис в дълбокия Юг, от Анистън, Алабама, до Тупело, щата Мисисипи, и всяко забутано градче по този маршрут. Преподобният Боб, облечен в бял костюм, бели обувки и широк бял колан, умееше да предложи лек на болните, да успокои гневните, да ободри опечалените, да спаси пропадналите, за нула време и срещу нищожна цена; а по-точно — като ти изпразни джобовете. Човек можеше и най-старателно да скрие последния си петак, ала преподобният Боб го откриваше, изтръгваше го с омаен чар и те караше да се чувстваш посрамен, задето си понечил да го задържиш.