Читать «Смъртоносен танц» онлайн - страница 4

— Можеш да прибереш пистолета, ma petite. Било е инцидент в крайна сметка — каза Жан-Клод.

Наведох Браунинга, но не го прибрах. Струваше ми много усилия, да проговоря спокойно.

— Това ти се е случило, защото си спрял да се храниш с човешка кръв?

— Така смятаме — отговори Дюмар.

Вниманието ми се разкъсваше между опустошеното лице на Сабин и поглеждането назад към Доминик.

— Смятате, че мога да му помогна да се излекува от това? — не можех да скрия недоверието в гласа си.

— Чухме за вашата слава в Европа.

Повдигнах веждите си.

— Няма нужда да скромничите, госпожице Блейк. Измежду тези от нас, които се интересуват от подобни неща, вие сте си спечелили определена известност.

Известност, не репутация. Хъм.

— Прибери пистолета, ma petite. Сабин вече направи — как да го нарека — показно на уменията си за тази вечер. Така ли е, Сабин?

— Страхувам се, че да. Всичко изглежда толкова зле сега.

Прибрах пистолета в кобура и разтърсих главата си.

— Честно, нямам ни най-малка идея как мога да ти помогна.

— Ако знаеш как, би ли ми помогнала? — попита Сабин.

Погледнах го и кимнах.

— Да.

— Дори въпреки факта, че аз съм вампир, а ти си екзекутор на вампири?

— Направил ли си нещо в тази страна, заради което да бъдеш екзекутиран?

Сабин се засмя. Гниещата част от кожата му се изопна, а сухожилията се опънаха с влажно изплющяване. Исках да погледна настрани.

— Все още не, госпожице Блейк, все още не — лицето му се промени бързо, смехът рязко изчезна. — Научил си се да не показваш емоциите си, Жан-Клод, но аз мога да видя ужаса в очите ти.

Кожата на Жан-Клод беше възстановила своето млечно съвършенство. Лицето му все още беше очарователно и перфектно, но най-после спря да блещука. Среднощно сините му очи сега бяха просто очи. Все още беше красив, но сега беше почти човешка красота.

— Не си ли струва малко ужас?

Сабин се усмихна и на мен ми се прииска да не го беше правил. Мускулите на гниещата му страна не работеха и устата му се изви уродливо. Погледнах настрани, после се принудих да върна погледа си обратно. Щом той беше хванат в това лице, значи аз можех да го гледам.

— Значи ще ми помогнете?

— Аз бих ти помогнал, ако можех, но Анита е тази, която трябва да попиташ. Тя трябва сама да реши.

— Е, госпожице Блейк?

— Не знам как да ти помогна — отговорих.

— Разбирате ли при какви ужасни условия живея, госпожице Блейк? Успяхте ли да схванете истинския ужас на ситуацията ми?

— Предполагам, че гниенето няма да те убие, но то прогресира, така ли е?

— О, да, то се разпространява, като вирус предполагам.

— Бих искала да ти помогна, Сабин, но какво мога аз, което да не го може Дюмар? Той е некромант, може би толкова силен, колкото съм и аз, а може би и повече. Защо се нуждаете от мен?

— Съзнавам, госпожице Блейк, че не знаете нищо за подобни проблеми — каза Дюмар. — Доколкото успях да открия, той е единственият вампир, постигнат от такава съдба, но си мислех, че ако намерим друг некромант, толкова силен, колкото съм и аз — усмихна се той сдържано — или почти толкова силен, колкото съм и аз, може би заедно ще успеем да направим една магия, за да му помогнем.