Читать «Игрите на Вор» онлайн - страница 17

* * *

Събуди се внезапно, като премигваше в гъстия мрак. Единствено слабата светлина на нагревателната лампа хвърляше лека позлата наоколо. Чувстваше, че сънят му е продължил дълго, но въпреки това прозрачните повърхности на палатката бяха катранено черни. Паниката го сграбчи за гърлото. По дяволите, нямаше значение, ако се е успал. Тук нямаше опасност да закъснее за изпит. Той погледна проблясващия екран на ръчния си часовник. Трябваше да е съвсем светло. Гъвкавите стени на палатката бяха поддали навътре. Подът беше нагънат, а от оригиналния обем не бе останала и една трета. Майлс бутна с пръст тънката студена пластмаса. Тя поддаде бавно, като меко масло, и остана така. Какво по дяволите…?!

В главата му сякаш блъскаха чукове, гърлото му се беше свило, а въздухът беше задушен и влажен. Беше точно като… като кислороден глад и насищане с въглероден двуокис по време на критическа ситуация в космоса. Шеметът на неговата дезориентация сякаш наклони пода. С негодувание Майлс разбра, че подът наистина беше наклонен. Силно изтеглен надолу от едната страна той беше заклещил крака му и Майлс го разтърси, за да го освободи. Като се бореше с паниката, причинена от въглеродния двуокис, той се отпусна по гръб и се опита да диша по-бавно. Едновременно с това се опитваше да мисли по-бързо.

„Погребан съм. Потънал съм в някакви движещи се пясъци. Или движеща се тиня.“ Двете проклети копелета на моторния пул ли му бяха скроили това? Беше се хванал. Беше увиснал на въдицата.

Бавна тиня може би. Скатерът не беше затънал забележимо, докато опъваше палатката. В противен случай щеше да усети капана. Разбира се, беше тъмно. Ами ако се беше настанил за по-дълго? Заспал…

Спокойно, повтаряше си той неистово. Повърхността на тундрата, изобилният въздух може да са на някакви си десет сантиметра над главата ти. Или десет метра… спокойно! Той опипа из палатката за нещо, което да използва като сонда. Имаше една дълга телескопична тръба, завършваща с щик, която се използваше за вземане на проби от леда на глетчерите. В снаряжението на скатера. До свързочната апаратура. Майлс отмери около два и половина метра надолу от ъгъла на пода, на запад от мястото, където се намираше. Надолу го влечеше скатерът. Самата палатка можеше чудесно да си плава по замаскираните блатни езера на тундрата. Дали ще се вдигне, ако успее да откачи веригата? Не достатъчно бързо. Усещаше гръдния си кош като натъпкан с памук. Трябваше скоро да си пробие път до въздуха или щеше да се задуши. Играчка-плачка. Дали когато най-накрая го откриеха, родителите му щяха да са тук? Дали щяха да видят как отварят този гроб, как тежкият ховър измъква скатера и палатката от тресавището… замръзналото му тяло със зейнало гърло. Тази отвратителна пародия на амниоти… спокойно.

Той се изправи и се изтласка нагоре срещу натежалия таван. Краката му потънаха в пода като в тесто, но беше в състояние да освободи едно от вътрешните ребра на палатката, изкривено от голямото натоварване. Едва не припадна от усилието в задушния въздух. Откри горния край на входа на палатката и отвори само с няколко сантиметра ципа. Само колкото да промуши пръта. Страхуваше се, че черната кал може да протече през отвора и веднага да го удави, но тя само избълбука и се плъзна по стената, откъдето започнаха да падат тинести капки — пльок, пльок… Сравнението беше явно и отблъскващо. „Господи, и досега съм си мислил, че до гуша съм затъвал в лайна.“