Читать «Игрите на Вор» онлайн - страница 11

Утрото беше светло и ясно. Слънцето бе високо в небосклона — то беше високо от два след полунощ, напомни си Майлс. Току-що бяха оставили зад себе си най-късите нощи от годината за тази географска ширина. От този необичайно висок за околността наблюдателен пункт Майлс с интерес се загледа в база „Лазковски“ и равния пейзаж зад нея.

Остров Кирил представляваше яйцевиден блок, широк около седемдесет километра, сто и шейсет километра дълъг, на повече от петстотин километра от каквато и да е земя. „Вълнисто и кафяво“ даваха представа за по-голямата част както от острова, така и от базата. Повечето от близките сгради, включително и офицерските помещения, където беше настанен Майлс, бяха вкопани в земята и покрити с местен торф. Никой не се беше главоболил със земеделско терасиране на почвата. На острова се беше запазила естествената бариарска екология, белязана от прекомерно използване и злоупотреби. Казармите за новобранците от пехотата, сега празни и тихи, бяха покрити с дълги и дебели вълма торф. Коловози, пълни с кална вода, изкачваха неравния терен и се спускаха към опустели стрелбища, полигони с препятствия и надупчени сякаш от шарка сектори за тренировки с бойни муниции.

Недалеч на юг се надигаше оловното море, което осуетяваше и най-смелите опити на слънцето да заблести. Далече на север верига от мъртви вулканични планини маркираше със сива линия границите на тундрата.

Майлс беше изкарал къс офицерски курс по зимни маневри в Черните склонове — планинска местност, дълбоко във вътрешността на втория континент на Бариар: много сняг и убийствен терен, но въздухът беше сух и свеж и действаше стимулиращо. Дори днес, в късното лято, влагата на морето сякаш се промъкваше под широката му шуба и гризеше костите му на всички счупени места. Майлс се сгуши в дебелата яка и се опита да прогони мокрия студ, но напразно.

При това движение Ан, все още наведен над оградата, погледна през рамо към Майлс.

— Кажете, младши лейтенант, имате ли някаква връзка с Воркосиган? Почудих се, когато оня ден видях името на заповедта.

— Баща ми е — кратко отговори Майлс.

— Милостиви Боже! — Ан премигна и се изправи, след това притеснено се отпусна отново на лактите си. — Милостиви Боже! — впечатлен повтори той и прехапа устни. За миг в помътнелите му очи светна неподправено любопитство.

— Какъв е той в действителност?

Какъв невъзможен въпрос, помисли си Майлс с раздразнение. Адмирал граф Арал Воркосиган — колосът в историята на Бариар през този половин век, завоевателят на Комар, герой от ужасното отстъпление от Ескобар; шестнайсет години лорд-регент на Бариар по време на изпълненото с грижи непълнолетие на император Грегор; доверен премиер-министър на императора през последните четири години; разрушител на домогванията към властта на Вордариан, инженер на чудната победа в третата война със Сетаганда, човекът, който непоколебимо сложи край на смъртоносните междуособици на Бариар през последните две десетилетия. „Тат, Воркосиган, виждал съм го да се смее с чиста наслада, застанал на дока на Бариар Сърлии и да крещи назидателно, когато плавах за първи път и обърнах планера, а след това сам го изправих по курса. Виждал съм го да плаче, докато му потече носа, по-мъртво пиян, отколкото беше ти вчера, Ан, в нощта, когато получихме съобщението, че майор Дювалие е бил екзекутиран за шпионаж. Виждал съм го така вбесен, че се страхувахме за сърцето му, когато пристигаха доклади, описващи глупостите, довели до бунтовете на Солстис. Виждал съм го да се лута из къщи по бельо, да се прозява и да подканя майка ми, още сънена, да му помогне да си намери два еднакви чорапа. Той не е като всички, Ан. Той е необикновен.“