Читать «Просяк, крадец» онлайн - страница 5
Ъруин Шоу
— Аха — каза журналистът. — Това е вече друго. Разбира се. Спомням си, че съм чел за него във вестниците. Изглеждал многообещаващ.
— Нищо друго не знам по този въпрос — каза шефът. — Известно ми е само за мача в Париж. Четох за него в „Л’екип“. Там пише, че Томи Джордан се оказал едно голямо разочарование. — Шефът внезапно реши да се обади на един боксов агент в Марсилия, който имаше връзка с престъпния свят. Затова се изправи и каза: — Чака ме работа. Ако искате да научите нещо повече, може би трябва да говорите със семейството му. Жена му, брат му, сина му.
— Брат му? Той тук ли е?
— Цялото семейство е тук — каза шефът. — Всички заедно са обикаляли с яхтата.
— Случайно да знаете малкото име на брата?
— Рудолф. Коренът им е от Германия.
Рудолф, спомни си Хъбъл, Рудолф Джордах — това беше името, което бе срещнал в „Лайф“.
— Значи не той се е оженил тук — каза Хъбъл.
— Не — отвърна нетърпеливо шефът.
— А съпругата на Рудолф тук ли е?
— Да, и при това положение тя, снахата, може да ви бъде по-полезна от мене…
— Снахата? — попита Хъбъл и стана. — Която е била в бара?
— Да. Защо не поговорите с нея — предложи шефът. — Ако научите нещо, което би ме улеснило, ще се радвам да се видим пак. Но сега се страхувам, че трябва…
— Къде мога да я намеря?
— В момента е в „Отел дю кап“. — Той беше наредил Джийн Джордах да остане в Антиб и й бе прибрал паспорта. Щеше да има нужда от нея в случай, че открие Данович. Ако изобщо го открие. Бе разпитал Джийн, но тя беше в истерия, пияна и говореше объркано и несвързано. А след това онзи идиот, докторът, я натъпка с успокоителни. И каза, че е неуравновесена, че е непоправима алкохоличка и че той не поема отговорност за състоянието й, ако шефът продължава да я тормози с въпроси. — Другите сигурно са на „Клотилд“ в пристанището — добави шефът. — Благодаря ви за проявения интерес, мосю. Вярвам, че не съм ви загубил времето — протегна той ръка.
— Merci bien, monsieur — каза Хъбъл, който разбра, че повече няма какво да научи, и си тръгна.
Шефът седна на бюрото и вдигна телефона да набере Марсилия.
Малкото бяло корабче се движеше бавно в слънчевия следобед по средиземноморската шир. Далече на сушата сградите край брега и навътре сред хълмовете образуваха розово-бели фигури на зеления фон на боровите, маслинените и палмовите горички. Дуайър стоеше на носа, облякъл чисто бяло поло, на което бе щамповано името на яхтата, Клотилд. Беше нисък, набит мъж. Беше плакал. Заради дългите му издадени предни зъби, откак се помнеше, му викаха Бъни1. Въпреки мускулестото тяло и скромните дрехи у него имаше нещо неизличимо женствено. „Не съм педераст“, бе казал той, когато заговори за първи път с мъжа, чийто прах току-що бе хвърлен в морето. През насълзените си кротки черни очи той се взираше в красивия бряг.
