Читать «Просяк, крадец» онлайн - страница 3

Единственият полицай в празната чакалня с олющени стени се прозяваше на бюрото, но когато Хъбъл му обясни на хубав френски език, че е журналист и иска сведения за убийството, се оживи и се зарадва на посещението. Отиде в една друга стая и като се върна, каза, че шефът е готов да приеме Хъбъл веднага. Точно този следобед Антиб, изглежда, не можеше да се похвали с много престъпления.

Шефът беше дребен, мургав мъж със сънливи очи, облечен в синя тениска и смачкани памучни панталони. Докато говореше, един златен преден зъб проблясваше:

— С какво мога да ви услужа, мосю?

Хъбъл обясни, че подробностите около убийството на един американец във Франция, особено ако той е онзи Джордах, за когото Хъбъл си мисли — човек със значително влияние в родината си, — биха представлявали интерес за американската публика. Хъбъл, както и издателите на списанието, биха били благодарни, ако шефът хвърли някаква светлина върху тази история.

Шефът имаше опит с френските журналисти, които приеха убийството като обичайно разчистване на сметки в района на пристанището. Но този отракан на вид американец, представител на авторитетно списание, заел се да проучи убийството на свой съгражданин във френски курорт, посещаван от много американци, беше нещо съвсем друго. Шефът щеше да бъде много по-щастлив, ако престъпникът вече беше арестуван и хвърлен зад решетките, но засега не можеше да се похвали с това.

— Има ли някакви предположения кой е извършил убийството или какви са били мотивите му? — попита журналистът.

— Старателно проучваме случая. Работим денонощно — отговори шефът.

— Хванали ли сте някаква следа?

Шефът се поколеба. Във филмите журналистите винаги намират улики, които полицията подминава. Американецът изглеждаше интелигентен човек и можеше да се окаже полезен.

— Както разбрах от снаха му — започна шефът, — в деня на сватбата си мосю Джордах бил въвлечен в един спор, много жесток спор, в някакъв бар в Кан, наречен „Ла порт роз“, с един човек, известен на полицията. Чужденец. Югославянин. Казва се Данович. Разпитахме го. Има неопровержимо алиби, но ние бихме искали да го разпитаме отново. За съжаление той като че ли е изчезнал. В момента го издирваме.

— Жесток спор. Искате да кажете побой? — попита Хъбъл.

— Изключително жесток, както разбрах от снахата — кимна в отговор шефът.

— Знаете ли за какво е бил този спор?

— Снахата твърди, че чужденецът щял за малко да я изнасили, но мосю Джордах се намесил и му попречил.

— Ясно — каза Хъбъл. — Имал ли е Джордах навик да се бие по баровете?

— Доколкото ми е известно, не — заяви шефът. — Аз познавах мосю Джордах. Всъщност от време на време двамата изпивахме по чашка. С голяма скръб научих за смъртта му. За мен той беше кротък, симпатичен човек. Никой не знаеше да има врагове. Все пак обаче не мога да допусна, че в Америка е бил човек с влияние, както вие казахте.

— В „Нисматен“ пише, че притежавал яхта — каза Хъбъл и леко се засмя. — Това все пак говори за известно влияние.