Читать «Черния мустанг» онлайн - страница 6

Те седнаха на посочената им маса, която беше толкова близо до огъня, че мокрите им дрехи сигурно скоро щяха да изсъхнат. След като получиха каквото бяха поръчали, двамата си направиха грог. Белите работници чуха, че в тяхно лице няма защо да се боят от конкуренция. Затова останаха доволни и отново подеха шумния си разговор.

На масата, определена за чиновници и «високопоставени джентълмени», седеше само един човек. Той беше млад, може би нямаше тридесет години и бе облечен като бял ловец, но не се числеше към кавказката раса, което си личеше по цвета на кожата и по чертите на лицето му. Несъмнено беше метис, един от онези мелези, които наследяват физическите предимства на своите родители с различен цвят на кожата, но за съжаление онаследяват и техните морални недостатъци. Движенията му издаваха силата, ловкостта и гъвкавостта на пантера, и лицето му имаше интелигентен израз, но тъмните му очи, полускрити от ниско спуснатите клепачи и мигли, се оглеждаха наоколо дебнешком, сякаш търсеха плячка. Той имаше вид като че изобщо не се интересува от двамата новодошли, ала често им отправяше скрити погледи и леко накланяше глава към тях, за да подслуша разговора им. Той си имаше причина, която го караше да научи с какви намерения са пристигнали двамата в тази местност, както и дали щяха да останат или не. За негово съжаление той не разбираше нито дума, макар че говореха достатъчно високо, защото те използваха немски език, който той не владееше.

След като двамата напълниха чашите си, те се чукнаха, казаха си наздраве и ги изпразниха до дъно. Тъмнокосият остави чашата пред себе си и рече:

— Тъй, това беше за добре дошли, което взаимно си дължим, а сега пак да си дойдем на думата! Значи всъщност ти си оръжеен майстор, също като баща си. Впрочем между другото това навежда на извода, че си добър стрелец. Ако предположим, че ние двамата наистина сме роднини, най-откровено ще ти кажа, че все още не знам дали да се отнасям по роднински към теб, или не.

— Че защо да не се отнасяш така?

— Заради наследството.

— Какво искаш да кажеш?

— Измамиха ме.

— И мен също!

— Ах, наистина ли? И ти ли нищо не получи?

— Нито петаче, нито пукната пара!

— Но нали на наследниците отвъд океана е била изплатена една толкова голяма сума!

— Да, на наследниците на Тимпе в Плауен, но не и на мен, макар и аз да съм истински Тимпе също като тях.

— Позволи ми да изпитам доколко си истински Тимпе! Как е цялото ти име?

— Казимир Обадия Тимпе.

— А името на баща ти?

— Рехабеам Захариас Тимпе.

— Колко братя имаше баща ти?

— Петима. По-младите трима заминаха за Америка. Мислеха, че тук ще могат бързо да забогатеят, защото тукашните хора се нуждаели от много пушки. Всичките братя бяха оръжейни майстори.

— Как се казва вторият брат от останалите в Плауен?

— Йоханес Даниел. Той умря и остави двама сина — Петрус Миха и Маркус Абзалом, които получили като наследство сто хиляди талера, изпратени им от град Фейет в Алабама.

— Вярно е. И това е вярно! С познанията, които имаш за имената на градовете и лицата, ти доказа, че действително си ми братовчед.