Читать «Заплаха» онлайн - страница 3

— Не искаш ли да видиш къде живея? — попита Рон.

— Има време — ухили се Дик. — Сигурен съм, че квартирата ти ще ми омръзне.

— В такъв случай да вървим — кимна приятелят му. — Сега е най-подходящото време, тъй като всички са на летището и се мотаят около новопристигналите туристи… — Протегна ръка и завъртя ключа на стартера.

Напуснаха летището и поеха на североизток по единствения път, покрит с едър чакъл. Трябваше да крещят, за да се чуват през грохота на мотора.

— До Прудху Бей са около дванадесет километра — извика Рон. — Оттам поемаме на запад и изминаваме още два… Не забравяй, че ако някой ни спре, отиваме да ти покажа новооткритите петролни кладенци…

Дик кимна. Все още не разбираше защо приятелят му проявява такава загриженост относно запазване на мисията им в тайна. Очите му пробягаха по равната като тепсия тундра и оловното небе над тях. Може би му се отразява климатът, рече си. Животът в Аляска едва ли е от най-лесните, особено тук, в безкрайната пустош на северните равнини.

— Времето не е лошо — подхвърли преднамерено весело той. — Каква е температурата?

— По отношение на температурата си късметлия — отвърна Рон. — Днес грееше слънце и тя е някъде към три-четири градуса над нулата — максималните стойности за тези места. Радвай се, докато е такава, защото надвечер положително ще започне да прехвръква сняг. А това ще накара хората да си спомнят за един стар виц и да се питат дали става въпрос за последния сняг от отминаващата зима, или за първия на настъпващата…

Дик се усмихна и кимна с глава. Ако местните хора считат подобно нещо за виц, те положително са лишени от чувство за хумор, рече си той.

Няколко минути по-късно Рон свърна на северозапад по един тесен път с наскоро поставена настилка.

— А как откри това изоставено иглу? — попита Дик.

— Не е иглу — поклати глава Рон. — Става въпрос за къща от торфени блокчета, подсилени с китови кости. Иглу са били използвани за временен подслон, най-често когато хората са излизали на лов по вечните ледове. Но ескимосите-инупиати са живеели в къщи от торф.

— Приемам поправката — кимна Дик. — Та, как я откри?

— Абсолютно случайно — отвърна Рон. — Булдозерът, който прокарваше този път, се навря право във входния тунел.

— Всичко ли си е на мястото? В самолета постоянно си задавах този въпрос, защото не ми се иска да вярвам, че бия толкова път напразно…

— Бъди спокоен — усмихна се Рон. — Мога да те уверя, че нищо не е пипано.

— Може би има и други къщи в района — подхвърли Дик. — Може би ще се окаже цяло селище…

— Дори да е така, никой не проявява желание да го открие — сви рамене Рон. — Ако новината стигне до щатските власти, те положително ще спрат строителството на тръбопровода до новото петролно находище. А това ще означава катастрофа за нас, тъй като трябва да прокараме тези тръби преди настъпването на зимата, която тук започва през август…

Джипът намали скоростта си, Рон извърна глава към банкета и напрегна взор. След стотина метра спря в близост до малка купчина камъни, предупреди Дик да остане на мястото си с леко докосване по рамото и се извърна да огледа пътя, по който бяха дошли. Уверил се, че никой не идва след тях, той слезе от джипа и направи знак на приятеля си да стори същото.