Читать «Безсрамна добродетел» онлайн - страница 57

— И изведнъж престана да ви бъде удобно.

— Точно така. Когато я помолих за развод, за пръв път я видях да изрази някакви чувства. Отказа, заплаши ме, дори започна да се моли. Но тя не се боеше от това, че ще ме загуби. Тя се боеше, че ще загуби положението си, в което се чувстваше много удобно. А когато видя, че твърдо съм решен да го направя, ме напусна. Отказа да се споразумеем по какъвто и да било начин. Три месеца не ми се обади, за да попита за Кевин. Цели три месеца не го видя, нито пък говори със сина си.

— Тя страдаше.

— Може и да е страдала. Това вече не ме интересува. Казах й, че няма да откъсне насила Кевин от мен, но че ще се договорим да го взема по време на ваканциите.

— Тя щеше да се бори с теб срещу това решение. Тя се страхуваше от теб и семейството ти, но щеше да се бори за Кевин.

— Знам за това.

— Знаеш? — бавно попита Грейс. — Знаел си какво прави?

— Знам, че бе наела адвокат и детектив.

— И какво мислеше да направиш, за да й попречиш да си върне сина?

— Всичко, което се наложеше. — Той отново погледна часовника си. — Изглежда, задържаме службата.

Отвори вратата на църквата и пристъпи вътре.

Бен извади от хартиения плик една поничка с шоколадова глазура, когато спря на червения светофар. Беше твърде топло и той беше отворил прозореца на колата. Звуците на радиото от автомобила зад него заглушиха станцията, която бе избрал.

— Как може някой да слуша такива лайна? — Погледна назад и видя, че колата е волво. — Предполагам, че това е съветска конспирация. Взели са радиовълните и са ги изпълнили с безсмислена и нелепа оркестрирана помия и ще продължават да я излъчват, докато мозъците на средния американец се превърнат в желе. А междувременно, докато ни чакат да изпаднем в Маниловска кома, те ще слушат Стоунс. — Отхапа от поничката си и усили своето радио. — А ние се притесняваме дали няма да ни пратят ракетен снаряд от Европа.

— Трябва да пишеш до Пентагона — предложи Ед.

— Вече е късно. — Бен пресече улицата и зави надясно в следващата пресечка. — Те вече ни чакат да узреем и да ни изваят както искат.

Партньорът му не отговори и той изключи радиото. Щом като не можеше да накара Ед да не мисли за това, по-добре беше да го попита направо.

— Днес ли е погребението?

— Да.

— Когато свършим, можеш да си вземеш няколко свободни часа.

— Тя няма да иска да ме види, ако нямам какво да й кажа.

— Може би ще имаме нещо. — Бен внимателно следеше номерата по тяхната уличка. — Кога се връща в Ню Йорк?

— Не знам. — Беше направил всичко възможно да не мисли за това. — Може би след ден-два.

— Сериозни ли са намеренията ти към писателката?

— Не съм имал време да мисля за това.

Бен качи колата на тротоара.

— По-добре мисли по-бързо.

Погледна зад Ед към малкия спретнат офис сред дузина други. Изглеждаше по-скоро като малък бутик или занаятчийски магазин. Това беше „Фентъси Инкорпорейтид“.

— Не прилича на свърталище на порока.

— Ще разберем. — Бен небрежно изчисти глазурата, останала по палеца му. — За бизнес като техния не са се постарали много да си създадат имидж.