Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 17

Рижият юрист подскочи от седнало положение и зина да се намеси, но аз го спрях с жест и отсякох надменно:

— Повтарям! Не знам нищо за никакво присвояване! Не се занимавам с кражби от държавната хазна! Не харесвам този бизнес! Той е свързан с прекалено висок риск и морален дискомфорт! Достатъчно ли съм ясен?

Следователят кимна хладнокръвно. Правеше впечатление на изключително уравновесен човек.

— Никога няма да успеете да ми припишете присвояване — продължих с гордо вдигната глава. — Поради простата причина, че никога не съм го извършвал! Всеки умен човек ще го проумее за три минути разговор. Вместо да арестувате мен и моите подчинени, вместо да опустошавате кабинета ми, където не допускам дори чистачката, можехте просто да дойдете в офиса и да зададете всичките си въпроси…

— Твоят кабинет си е твой кабинет — назидателно натърти Хватов. — А моят кабинет е моят кабинет…

И той обходи стените с честолюбив поглед, който показваше, че е напълно доволен от работното си място. Макар че мен ако питате, изобщо нямаше с какво да се гордее. Металната каса от късната брежневска епоха, напуканата боя по перваза, олющената мивка, разкривената врата, мръсният балатум, немитите стъкла на прозорците, висящите във въздуха прашинки, които светеха сребристо в слънчевите лъчи — всичко това изглеждаше наистина отблъскващо.

— Да, като заговорихме за твоя кабинет — отбеляза човекът от Рязан. — По време, такова, на обиска там са иззети ключове и документи за три леки автомобила. Всичките регистрирани на твое име. Но никъде не открихме шофьорската ти книжка…

— Ама вие — попитах тихо — да не сте разбили сейфа ми?

— Естествено — разпери ръце следователят. — Това е наше, такова, задължение и го разбихме.

Сейфът струваше двойно повече от къща в град Рязан и фактът, че са го разбили (за броени часове), ме ядоса и наскърби. Продавачите на стоманеното чудовище ми бяха гарантирали, че разбиването е напълно невъзможно. Реших, че още днес ще се обадя и ще вдигна скандал. Да си ми върнат парите.

— Не сте имали право да разбивате сейфа — заявих. — Ще подадем жалба.

— Четири жалби — вметна Рижия.

— Да, да, разбира се — разсеяно кимна Хватов. — Но за друго питах. Не намерихме книжката ти.

— Точно така — кимнах и аз. — Нямам.

— Че тогава как, такова, си карал?

— Така си карах — ухилих се безгрижно. — Без книжка. Когато ме спираха, си плащах според тарифата. Нали ви казах, не съм стиснат. Знам и тарифата. Освен това имам личен шофьор.

— Той къде се намира в момента? — попита моментално Карирания.

— Няма да ви кажа — парирах със задоволство. — Че ще вземете и него да приберете като домакина…

Легендата за „домакина“ съчинихме с боса Михаил около две седмици преди ареста. На две-три чаши „Чивас Ригал“. Титлата „домакинът Мороз“ звучеше доста смразяващо. Направихме със задна дата заповедта за постъпване на работа, трудова книжка, съставихме ведомостта за заплатата и осигурихме пропуска със снимка и печат, както си му е редът.

— Не го мисли него — успокои ме следователят. — Нищо му няма на твоя домакин. Макар че според наши данни и той е свързан с присвояването…