Читать «Повреда на линията» онлайн - страница 5

— Не е важно откъде я имам — казах аз. — Тя и на мен ми трябва.

— А, сетих се, ти ме беше помолил да ти намеря еднотомника на Булгаков — каза Митин. — Наистина, не можах да намеря още една бройка, но искаш ли да ти дам своя екземпляр срещу монетата? Съвсем запазен е…

— Бре-ей — казах аз. — Че ти за нищо на света не го даваше.

— Аз такова, разбираш ли… — После явно долови, че съм разбрал хитростта му, и рече: — Нямам такава монета в колекцията си. А ми се иска да имам, макар да не е оригинална.

— Че защо да не е оригинална? — запитах аз.

— Сега е сечена. Нали виждаш, че е съвсем новичка. Сякаш вчера е излязла от пресата.

— Аха — отвърнах аз. — Така, така, вчера. Аз ги правя. А каква е точно тя?

Митин със съжаление се раздели с монетата и каза:

— Ефимок, руски ефимок.

— А защо не прилича на руска?

— Това е трудно да се обясни с две думи. Но накратко казано, когато ние не сме имали достатъчно количество наши рубли, вземали сме чуждестранни, европейски талери, това е било още преди Петър Първи, и са поставяли върху тях руско клеймо. Наричали са се ефимки. А сега ми кажи, откъде я имаш?

— Не сега, Юра — отговорих му. — Не сега. Може и за теб да се намери някоя. Значи, казваш, преди Петър Първи?

— Да.

Мина ми през ума, че ако реша да ги предам в музея, ще оставя една монета за Митин. Все пак той е готов да ми даде своето томче на Булгаков.

В лабораторията уж случайно извадих желязната ръка. Като за шега. И когато момчетата веднага ме наобиколиха, им казах:

— Отдавна ми трябваше такава ръка. Нали характерът ми е твърде мек. Сега ще си имам желязна ръка. Така че, колеги и колежки, пазете се.

Момчетата се засмяха, а Тартаковски запита:

— А може би ще донесеш целия рицар?

— Рицаря ли? Още утре.

Но, откровено казано, този ден работата не ми вървеше. На края не издържах, отидох при Узянов и го помолих да ме освободи следобед да се прибера в къщи. Казах, че по-късно някой ден ще си отработя тези часове, че сега ми е крайно наложително да си ида. Изглежда, той разбра, че наистина ми е наложително, защото само ми каза: „Е, добре, върви си.“

Отключих си входната врата, не исках да звъня, и бързо се прибрах в стаята си. Заключих се — защо да плаша баба Каплан, ако случайно рече да влезе при мен? След това отместих етажерката с книгите и надзърнах в своето скривалище. Скривалището си беше на мястото. Значи, не ми се е присънило. Защото, знаете ли, макар желязната ръка да беше в чантата ми, понякога все пак човек не вярва на себе си — просто става някакво раздвояване на личността. В нишата беше тъмно. Светлината от прозореца почти не стигаше до нея. Запалих лампата и я пъхнах вътре. И тогава толкова се учудих, просто се изумих. В нишата се виждаха най-различни предмети, каквито сутринта нямаше. Там имаше (аз ги вадех едно по едно и затова ги помня): кинжал в ножница, два свитъка с висящи червени печати, вериги, шлем, мастилница (а може да е солница), най-различни украшения и чифт сахтиянови ботуши. Това вече не приличаше на съкровище. Чисто и просто цяло безобразие. Нечия безсрамна шега.