Читать «Повреда на линията» онлайн - страница 4

Извадих ръката. Беше тежка, с леко присвити пръсти, за да могат по-добре да държат меча или копието, тя стигаше до средата на китката като дамска ръкавица и освен това имаше и каишки, за да се закрепват по-добре за ръката. Сложих внимателно ръката на стола и бръкнах да взема чашата и точно тогава стана нещо много странно.

Отгоре върху ръката ми падна още една монета — сякаш се беше отлепила от таванчето на нишата. Монетата се търкулна по китката ми, падна върху купчинката монети долу и звънна съвсем познато: дзън…

Просто се вцепених. Изтръпнах. Ами че аз съвсем бях забравил, че изкъртих стената тъкмо защото в нея нещо беше иззвънтяло. А когато видях монетите, сметнах, че това е старо съкровище.

Осветих с лампата тавана на нишата. Той беше черен, лъскав, без никакъв отвор и когато го опипах, усетих, че е студен. За него не можеше да се задържи никаква монета.

Почаках малко да видя дали няма да се случи още нещо, но понеже нищо не се случи, изгребах съкровищата и ги пръснах на стола. И заспах, както седях на другия стол и размислях дали на сутринта да ида в музея, или по-напред да разбера има ли някаква ценност намереното. Да не взема да стана за смях.

На разсъмване, без да знам сам как, съм се прехвърлил на леглото и се събудих от звъненето на будилника. Около минута се мъчех да разбера какво особено се беше случило през нощта и едва когато видях черната дупка в стената, а на пода купчина изкъртена мазилка, парчета от тапети и тухли, се убедих, че всичко това не е било сън… Аз наистина бях открил съкровище в стената на стаята си, и то твърде странно съкровище. Но в какво се изразяваше тази странност, не успях да си спомня, защото на вратата почука баба Каплан и попита дали не съм й вземал ножа.

А след това започна всекидневното сутрешно бързане, защото в банята беше влязъл дядо Каплан, а пък аз се сетих, че сутринта имаме съвещание при главния технолог, на което на всяка цена трябва да присъствувам, а руското масло беше ми свършило и се наложи да изпрося от Лина Григориевна. И все пак преди да изскоча от къщи, успях да скрия дупката с етажерката с книги и да пъхна в джоба си две монети, а в чантата-куфарче — желязната ръка.

На съвещанието почти забравих за находката, но щом то свърши, отидох при Митин. Той събира монети. Показах му една от моите и го запитах каква е според него.

Митин остави чантата си настрана, прекара длан по плешивината си и каза, че монетата не представлява нищо особено. Попита ме откъде съм я взел. Сигурно от баба си и дали не бих му я дал. Но трябва да познаваш Митин. Та нали той е колекционер и макар винаги да се оплаква, че еди-кой си го бил излъгал, той самият всеки ще излъже. Само по това, как държеше и въртеше в ръката си монетата, беше ясно, че не е обикновена.