Читать «Гражданин на космоса» онлайн - страница 4

— Извинявай — казах аз.

— О, можеш да ме тъпчеш когато си поискаш — отвърна тя.

Помогнах й да стане. Сочната й близост беше опасно приятна, а изкусителният аромат на Венера V гъделичкаше ноздрите ми.

— Вече можеш да ме пуснеш — напомни ми.

— Знам — отвърнах, но продължих да я държа.

Умът ми бе пламнал от близостта й и се чух да казвам:

— Мейвис, не се познаваме от много време, но…

— Да, Бил? — подкани ме Мейвис.

В лудостта на момента бях забравил, че съм заподозрян и шпионин. Не знам какво щях да кажа. Точно тогава светлината проблесна за втори път.

Пуснах Мейвис и изтичах до пулта за управление. С известно усилие успях да накарам стария Крайслер да спре и се огледах.

Отвън, сред огромното пространство на космоса, се носеше парче скала. Върху нея седеше дете със скафандър. В едната си ръка държеше кутия сигнални ракети, а в другата — малко куче, също със скафандър.

Бързо ги качихме на кораба и им свалихме костюмите.

— Кучето ми… — изпъшка детето.

— Всичко е наред — уверих го.

— Ужасно съжалявам, че ви се натрапвам така.

— Не говори за това. Как попадна на скалата?

— Господине — започна детето на висок глас, — ще трябва да започна от самото начало. Баща ми беше пилот-изпитател на космически кораби и загина храбро, като се опитваше да преодолее светлинната бариера. Майка ми наскоро се омъжи повторно. Сегашният й мъж е едър чернокос човек с малки страхливи очички и здраво стиснати устни. Доскоро работеше като чиновник в голям универсален магазин.

Намрази ме още в началото. Предполагам, че съм му напомнял за покойния си баща, защото имам същите руси къдрици, същите големи очи и весел нрав. Отношенията ни не бяха добри. Един ден умря някакъв негов чичо — при съмнителни обстоятелства — и той наследи имоти в Британския космос.

— След това се отправихме към изоставената територия. Щом наближихме, той каза на майка ми: „Рейчъл, синът ти е достатъчно възрастен, за да се грижи за себе си.“ Майка ми отговори: „Дърк, толкова е малък още!“ Но мекосърдечната ми, усмихваща се майка не успя да се противопостави на грубия мъж, когото никога няма да нарека „татко“. Облече ме в скафандъра, даде ми кутия сигнални ракети, сложи скафандъра и на Фликър, след което каза: „Едно малко момче в наши дни може чудесно да се справи с проблемите в космоса.“ „Господине — отвърнах аз, — на двеста светлинни години няма никаква планета.“ Той отвърна: „Ще се справиш“ и ме остави на тази скала.

Момчето замълча, за да си поеме дъх и ме погледна. В очите му имаше сълзи. Дадох на кучето паничка мляко и малко хляб, а на него направих сандвич със желе и фъстъчено масло. Мейвис го занесе в спалното помещение и нежно го сложи да спи.

Аз се върнах при контролния пункт, подкарах кораба отново и включих интеркома.

— Събуди се, малък идиот! — чух гласа на Мейвис.

— Остави ме да спя — промърмори момчето.

— Събуди се! Какво искат да постигнат онези типове от Службата за разследвания към Конгреса като те изпращат тук? Не знаят ли, че случаят е на ФБР?