Читать «Гражданин на космоса» онлайн - страница 3

— Е — каза тя, — няма ли да ми помогнеш да изляза? Или предпочиташ да завържеш чувала и да забравиш?

Помогнах й.

— Картофите ти са много неравни — каза тя.

Аз забелязах с одобрение неравностите по нейното тяло. Беше стройна, с рижа коса, дръзко, изпоцапано лице и замислени сини очи. На Земята с удоволствие бих изминал десет мили, за да се запозная с нея. В космоса обаче не бях толкова сигурен.

— Можеш ли да ми дадеш нещо за ядене? — попита тя. — Откакто тръгнахме съм само на сурови моркови.

Направих й сандвич.

— Какво правиш тук? — попитах, докато се хранеше.

— И да ти кажа, няма да разбереш — отговори тя между две хапки.

— Ще разбера.

Отиде до илюминатора и се вгледа в красивите звезди — повечето американски — които пламтяха в пустия американски космос.

— Исках да съм свободна — отговори ми.

— Моля?

Тя се изтегна на койката ми.

— Може би ще ме вземеш за романтичка — каза, тихо. — Аз съм от глупачките, които рецитират поезия сами на себе си през нощта и които се просълзяват при вида на някоя абсурдна малка статуетка. Пожълтелите есенни листа ме карат да треперя, а росата по зелената трева ми напомня за сълзите по цялата Земя. Психотерапевтът ми твърди, че не мога да се приспособя.

Затвори очи уморено и това бе напълно разбираемо. Да прекараш петдесет часа в чувал за картофи сигурно е доста изтощително.

— Земята ме смазваше — продължи тя. — Повече не можех да търпя… дисциплината, йерархиите, лишенията, студената война, топлите войни, всичко… Исках да се смея свободно, да тичам по зелени поля, да се разхождам в горите, без някой да ме безпокои, да пея…

— А защо се качи при мен? — попитах.

— Защото и ти си се отправил към свободата. Ще си отида, ако искаш.

Идеята беше доста глупава на такова разстояние от Земята, а не можех да си позволя да хабя гориво за връщане.

— Можеш да останеш — казах й.

— Благодаря — отвърна тя тихо. — Наистина ме разбираш.

— Да, да — кимнах. — Но най-напред ще трябва да изясним някои неща. Първо…

Но тя вече бе заспала на леглото ми, с доверчива усмивка на устните.

Претърсих чантата й веднага. Намерих пет червила, пудриера, флакон парфюм Венера V, сборник поезия с меки корици и значка, на която пишеше: „ФБР, Специален следовател“.

Подозирах го, разбира се. Обикновените момичета никога не говорят по този начин, а агентите — винаги.

Почувствах се поласкан, че правителството все още се интересува от мен. Така космосът изглеждаше по-малко самотен. Корабът продължаваше напред, в дълбините на американския космос. Работех по петнайсет часа на всеки двайсет и четири и така успявах да поддържам системите на кораба в относителна изправност. Мейвис О’Дей (така се наричаше моята шпионка) готвеше и се занимаваше с домакинството. Монтира няколко скрити камери за следене, които шумяха отвратително, но аз се преструвах, че не забелязвам.

При тези обстоятелства, отношенията ми с госпожица О’Дей останаха изцяло прозаични.

Пътуването вървеше нормално — дори щастливо — докато не се случи нещо.

Бях задрямал над пулта за управление. Изведнъж някъде вдясно отзад припламна силна светлина. Скочих на крака и съборих Мейвис, която тъкмо сменяше филма в една от камерите.