Читать «Случаят с непорочната скитница» онлайн - страница 95

— Държим на възражението си с цел предпазване тайните на това младо момиче — каза Бъргър.

— Много добре — отсъди съдията Кийтли. — Съдът ще приеме, макар и с неохота, възражението относно случилото се преди година. Имате право да покажете случилото се през приемлив период от време, господин Мейсън и съдът ще ви позволи най-подробен разпит за случилото се през периода, покрит от показанията на тази свидетелка и през приемлив период от време непосредствено преди този период.

— Много добре, Ваше благородие — каза Мейсън.

— Госпожице Дейл, в западна посока ли сте пътувала, преди да слезете да чакате до този водосток?

— Да.

— И какво се случи? Защо сте слязла на това определено място?

— Слязох от колата, в която пътувах по своя воля — каза тя. — Отвратих се от интимните опипвания на човека, който шофираше колата и който се опитваше да ме използва.

— И какво направихте?

Тя вече отговаряше с готовност и със спокоен глас:

— Защитих се по единствения начин, по който може да се спаси едно момиче при подобни обстоятелства. Наведох се напред, изключих стартера и издърпах ключовете. Отворих вратата на колата — естествено, при изключен двигател колата спря. Изскочих навън и хвърлих ключовете на мъжа.

— Доста хитър номер — каза Мейсън. — Откъде го научихте, Вероника?

— Правила съм го и преди.

— Много пъти?

— Ваше благородие — каза Хамилтън Бъргър, — отново се рови в миналото на това момиче в опит да се опетни репутацията му…

— Възражението се приема — отсече съдията Кийтли. — Ограничете разпита си в приемлив интервал от време, преди тя да е видяла господин Адисън.

— Много добре, Ваше благородие — каза Мейсън.

— Значи, изключихте двигателя и излязохте от колата.

— Да.

— Мъжът направи ли опит да ви спре?

— Да. Опита се да ме сграбчи и да ме опипа и да си позволи известни волности с мен, но, разбира се, беше малко или много зает с шофирането на колата, след това натисна спирачката, за да освободи и двете си ръце и тогава аз изскочих от колата и хвърлих ключовете на пода.

— Какво направи той тогава?

— Излезе и хукна след мен, след това осъзна в какво положение го поставяше това, напсува ме, нарече ме с всякакви имена, влезе в колата и започна да опипва наоколо докато намери ключовете. Дотогава аз вече се бях скрила в храстите отстрани на пътя.

— Тъмно ли беше?

— Да, разбира се.

— Колко време се борихте с този женкар?

— Не много дълго. Спомням си, че възнамерявах да сляза в един малък град, Канион Верд, но си помислих, че ще мога да издържа. Дотогава той просто се сваляше с мен.

— И малко след като подминахте Канион Верд той стана страстно агресивен?

— Да.

— Като опитна стопаджийка — каза Мейсън — вие явно осъзнавате опасността от пътуването с всеки, който се появи?

— Много съм придирчива — каза тя — Преди да позволя на когото и да било да ме качи в колата си преценявам нещата внимателно.

— И когато се появи подходяща кола вие поглеждате шофьора многозначително?

— Давам му да разбере, че бих приела да се кача в колата му. Не правя нищо грубо от рода на това да стопирам с палец.