Читать «Случаят с непорочната скитница» онлайн - страница 31

— Едва не съборих вратата. Няма никой вкъщи.

— Е — каза Мейсън, — явно не е тук. Хайде да по-огледаме наоколо.

Те тръгнаха около къщата. Светлината на фенерчето на Мейсън се плъзгаше нагоре-надолу по стените на къщата и през прозорците. На долния етаж всички щори бяха спуснати, а прозорците плътно затворени. Но на горния етаж имаше един прозорец без щора. Фенерчето на Мейсън освети тавана на стаята. Тогава, изведнъж, адвокатът спря и насочи фенерчето без да мърда.

— Какво има? — попита Адисън.

— Виждаш ли — попита Мейсън — това, което аз виждам?

Адисън се отдръпна леко назад и проследи тънката струйка светлина от фенерчето.

— Стъклото е счупено — каза той.

— Чиста, кръгла дупка — каза Мейсън, — с няколко пукнатини, излизащи от нея.

— Дявол да го вземе! — възкликна Адисън. Мейсън мръдна леко фенерчето. Светлината, отразена от пукнатините в прозореца, проблесна.

Адисън каза:

— Предполагаш ли…

— Не знам — каза Мейсън мрачно.

— Но това е… — Адисън сякаш не желаеше да изрази мислите си с думи.

— Дупка от куршум — довърши вместо него Мейсън.

— Трябва да влезем и да огледаме.

Мейсън върна светлината на фенерчето обратно на земята. Те проследиха една пътека до гърба на къщата. Мейсън почука по задната врата и опита бравата. Вратата беше заключена. Той обиколи къщата като изпробваше прозорците. Всичките бяха затворени.

— Това не ми харесва — каза Адисън. — Мястото е твърде отдалечено. Чувствам се като крадец. Ами ако някой ни хване тук?

Мейсън каза:

— Искам да разбера какво има в тази къща преди да предприемем следващата си стъпка. Прозорците изглежда са заключени. Има ключ на задната врата. Каква е ключалката на предната врата? С пружинка ли е?

— Не знам.

— Има ли електричество?

— Не и когато аз бях тук. Нямаше дори и жици.

Мейсън заобиколи къщата, докато се озова отново пред входната врата.

— Всички прозорци са затворени с райбери отвътре — каза той. — Има ключ на задната врата. Който е напуснал къщата последен, трябва да го е направил през предната врата.

Мейсън опита бравата и се отдръпна изненадан, когато езикът изщрака и вратата се отвори с добре смазаните си панти.

От вътрешността на къщата се носеше застояла миризма, резултат от месеците, през които е била затворена и необитавана.

Мейсън каза:

— Добре, хайде да се поразходим.

— О, Боже! — каза Адисън. — Не е ли опасно?

— Естествено, че е опасно. Дръж ръцете си в джобовете. Искам да видя какво има в онази стая.

— Не мисля, че това ще се хареса на Ферел — ако някога разбере.

Мейсън каза:

— На никого не се харесва — и на полицията няма да се хареса. Дръж ръцете си…

Адисън се спъна, залитна напред, грабна парапета, за да се спаси, след което падна и се подпря на стълбите.

— Свърши — каза Мейсън.

— Какво свърши?

— Отпечатъци. Казах ти да държиш ръцете си в джобовете.

— Глупости! Не ставай мелодраматичен, Мейсън. Кой ще вземе моите отпечатъци?

— Полицията — каза Мейсън и тръгна нагоре по стълбите.

Адвокатът спря на горния коридор и каза:

— Стаята е на гърба на къщата. Така, има четири врати отляво. Мисля, че трябва да опитаме третата врата.