Читать «Случаят с непорочната скитница» онлайн - страница 16

Страхувам се, че изгубих търпение, Мейсън. Изкрещях му. Казах му да върви по дяволите, а той просто драсна клечка кибрит на бюрото ми, запали си цигара, погледна ме покровителствено и каза: „Добре, дебелак, ще пуснем статията…“ Представяш ли си, Мейсън, в собствения ми кабинет това младо, грубо нищожество се обърна към мен с думата „дебелак“!

— Известно неуважение — каза Мейсън, като внимателно се въздържа да не погледне към Дела Стрийт.

— Неуважение! — възкликна Адисън. — Това беше върхът на нахалството!

— И ти го изхвърли?

— Е — каза Адисън, — положението малко се усложни. Ако Дъндас публикува нещо такова…

— Ти ще съдиш вестника за клевета — каза Мейсън.

— Но, Мейсън, има някои осъдителни обстоятелства — искам да кажа, че обстоятелствата са невинни, но лесно е да се види как могат да бъдат изкривени. Както отбеляза Хансел, те можеха да изтъкнат определени факти. Аз бях довел Вероника Дейл в града. Бях се обадил на управителя на хотела, настоявайки младата жена да получи стая, заявявайки, че гарантирам за нея. Тя беше арестувана за скитничество. Бях наел моя личен адвокат да я освободи под гаранция и да се погрижи обвинението да бъде отхвърлено. След това я бях назначил на работа в моя магазин. Естествено, не бих искал да видя тези неща в печата. Можеш да разбереш положението ми. Всичко е достатъчно невинно, но все ще се намери някой, който ще свие цинично вежди пред всичко това. Последователността е изобличаваща.

— Така е — отвърна Мейсън.

— И така — каза Адисън, — нещо трябва да се направи и то веднага.

— Колко иска Ерик Хансел?

— Не каза. Достатъчно умен е. Пари изобщо не бяха споменати. Хансел просто каза, че събира факти за статиите на Дъндас, че бил събрал известно количество факти и искал да ги потвърди. Искаше да ме интервюира. Искаше да кажа със сигурност дали някои неща бяха истина или не.

— И какво му каза?

— Казах му, че всякакви инсинуации, че интереса ми към Вероника Дейл е нещо повече от бащински са върха на абсурда. След това той ме помоли да потвърдя или да отхвърля определени факти и аз разбрах, че навлизам в доста дълбоки води. Казах му, че не можех да му отделя повече време и го изгоних от канцеларията.

— И след това? — попита Мейсън. — Веднага след това ли ми се обади?

— Не, Мейсън, не го направих.

— Защо?

— Не знаех точно какво да направя — каза Адисън. — Крачех в канцеларията в продължение на, по дяволите, не знам, може би час. Мисълта да дойда при теб с това нещо ми беше по-противна от всичко друго през живота ми. Имам чувството, че стоиш и ми се смееш. Имаш едно такова самодоволно поведение — по дяволите, Мейсън, казвам ти, ти би постъпил по същия начин в подобна ситуация. Знаеш, че е така!

— Кога се състоя интервюто ти с Хансел?

— Бих казал преди час и половина.

— Той остави ли визитна картичка? — попита Мейсън.

— Не, даде ми телефонен номер. Разбира се, Мейсън, цялата противна работа е едно изнудване, но се пипа толкова умно, че не можеш да докажеш, че е изнудване. Ето номера.

Мейсън взе сгънатото парче хартия, което Адисън извади от джоба си, заобръща го с пръсти.