Читать «Случаят с непорочната скитница» онлайн - страница 13

— Ти спря ли?

— Отначало не спрях. Предположих, че е някоя стара закоравяла стопаджийка и аз в никакъв случай не исках да имам нищо общо с нея.

Минах покрай нея, но през това време я погледнах и видях, че беше младо, сладко момиче. Просто не можех да я оставя там, където някой безпринципен и безотговорен човек можеше да я вземе и да се възползва от нея. Спрях колата и я върнах назад.

— Тя благодарна ли беше?

— Беше много мила — каза Адисън.

— Продължавай — каза сухо Мейсън.

— Естествено — каза Адисън, — когато човек вземе в колата си такава млада, непринудена, свежа и непорочна дама той неминуемо започва разговор.

— Добре, дай ми фактите.

— Отначало имаше известно стеснение — каза Адисън. — Тя ме преценяваше. Поведението й беше някак си неуверено, предпазливо и малко неспокойно, но скоро я успокоих и убедих, че се возеше с човек, чийто интерес към нея беше чисто бащински.

— Чисто — повтори Мейсън безизразно.

— Какво?

— Продължавай.

— Скоро тя вече ми се доверяваше и ми разказваше за своя живот. Имала добра майка, много я обичала. Но детето просто било отегчено до смърт от малкото градче, където живеела майка му. И но всичко си личало, че момичето никога нямало да се измъкне от ужасно скучната атмосфера на малкия град.

— Какъв е бил животът й у дома? — попита Мейсън.

— Нямало такъв. Бащата е починал. Майката държи малък ресторант на около петдесет мили от Индианаполис. Твърде далеко е, за да се посещават представления и все пак твърде близко, за да потича бизнеса в големия град като оставя този малък градец сравнително безлюден, или поне така аз разбрах от това, което тя ми каза. Веднъж започнала, тя говореше така доста свободно. Детето трябвало да сервира, да мие чинии и да помага. За нея това било печалната монотонност на тежката работа в малкото градче. Всички интересни млади мъже отишли в големите градове, където имали повече възможности. Тези, които останали не притежавали нито романтика, нито душевност, нито плам.

— Тя явно доста те е впечатлила.

— Какво те кара да кажеш това? — отсече ядосано Адисън.

— Заради начина, по който си запомнил думите й — „няма душевност, няма плам“.

Адисън погледна свирепо.

— Колко е годишна? — попита Мейсън.

— Осемнадесет.

— Сигурен ли си?

— Не, по дяволите! Как мога да бъда сигурен? Да не би да съм бил там, когато се е раждала или…

— Видя ли шофьорската й книжка?

— Не. По дяволите, Мейсън, не бих могъл да разбера възрастта на момиче като нея, каквото и да ми беше казала между шестнадесет и двадесет и пет щях да й повярвам.

— Добре — каза Мейсън, — какво стана с теб по-нататък?

— Е, тя ми каза съвсем откровено, че е решила да тръгне по света и да си търси късмета, да се опита да си намери работа някъде и да бъде независима. След това щяла да пише на майка си и да й каже къде се намира.

— Каза ли ти името на майка си?

— Не, не разбрах много подробности по онова време. Бяхме заедно съвсем кратко време, само двадесет мили и аз се интересувах повече от това какво тя възнамерява да прави за в бъдеще, по-точно какви бяха плановете й и къде възнамерява да отседне.