Читать «Още един глупак» онлайн - страница 84

— Още нищо. А старецът как прие новината?

— Доста зле е. — О’Рейли поклати глава. — Лекарят е при него.

— Тежко наистина.

Те се върнаха при нас с Барти.

— Добре, О’Рейли — каза Реник. — Благодаря ви, че дойдохте. Няма защо да ви задържам повече. Трябва да се заема с работа.

— Винаги на вашите услуги, лейтенанте.

О’Рейли подаде ръка на Реник, кимна на Барти, изгледа ме студено и излезе.

Реник се обърна към цивилния, който се беше облегнал на стената:

— Кажи на доктора, че може да я вземе.

И като ми направи знак с глава, напусна моргата и тръгна през двора. Ние с Барти го последвахме.

— Какво ти каза тя за роклята, Хари? — попита ме Реник, докато вървяхме по дългия коридор към канцеларията, която беше предоставена на негово разположение.

— Знаеше за нея. Тя и я била купила. Плажна рокля, която момичето държало в колата. Като ходело на плажа, си я слагало, за да запази по-хубавите рокли.

Реник отвори вратата и тримата едновременно влязохме вътре.

— Питам се защо ли се е преоблякла — рече замислено той. — Нещо не пасва тук. — Седна и сложи крака на бюрото.

Ние с Барти си намерихме столове.

— Защо чантата беше пълна с вестници? — попита Барти. — Това ме обърква.

— И къде е откупът? — Реник взе един нож за хартия и започна да пробива дупки в попивателната преса. — Все ми се върти в главата, че е била отвлечена от човек, когото е познавала. Фактът, че този тип е използвал името на Джери Уилямс, ме навежда на тази мисъл. Най-добре да проверим всичките й приятели и да разберем какво са правили по времето, когато е била в „Пиратската колиба“. Ще се заемете ли с това?

Барти стана.

— Веднага.

Когато той излезе, Реник се обърна към мен:

— Щом докторът си свърши работата, ще фотографираме роклята. Някой може да я е забелязал с нея.

На вратата се почука и един полицай влезе.

— Някакъв човек ви чака — рече той. — Казва се Крис Келър. Нещо във връзка със снимката в тазсутрешните вестници.

— Веднага да влезе — каза Реник и свали краката си от бюрото.

Мигом застанах нащрек и се притесних. Вдигнах очи към вратата и видях, че влезлият имаше почти като моята фигура. Той спря, поглеждайки ту Реник, ту мен. Внимавах, когато ме погледна, но не забелязах да ме е познал. Никога не бях го виждал и се поотпуснах.

— Мистър Келър? — каза Реник и се изправи. Подаде му ръка.

— Да — отвърна Келър и му стисна ръката. — Лейтенанте, видях снимката във вестника, — Той държеше вестника, в който бе поместена моята снимка с изтритото лице. — Мисля, че съм виждал този човек.

— Седнете. Да запишем адреса ви, мистър Келър.

Той седна. Извади кърпичка и избърса приятно грозното си лице, силно почерняло от слънцето. Каза, че живее на Уестърн Авеню и даде номера на апартамента си.

— Къде сте ’го виждали?

— На летището.

Сърцето ми заби силно. Взех един молив и започнах да дращя върху попивателната преса на бюрото до мен.

— Кога?

— В събота вечер.

Видях, че Реник започна да проявява интерес.

— По кое време?

— Към единайсет.

— Защо сте толкова сигурен, че това е същият човек, мистър Келър?

Той се размърда смутено.