Читать «Още един глупак» онлайн - страница 11

Стоманените нотки в гласа й ми подсказаха, че е по-здравословно да приема поканата, затова казах:

— Е, нямаше нужда, но все пак благодаря. Тя се обърна към бармана.

— Два пъти уиски със сода и много лед.

Жената мина покрай него и седна на масата, на която бях седял преди малко.

Настаних се срещу нея.

Тя отвори чантата, извади златната табакера и ми предложи цигара.

Взех една. И тя си взе. Запали ми със златната запалка, после на себе си; до това време барманът успя да се появи с две чаши уиски. Остави ги на масата и си тръгна.

— Как се чувствате на свобода, мистър Барбър? — попита тя, като изпускаше дим през ноздрите си.

— Добре.

— Виждам, че вече не сте репортер.

— Не съм.

Наклони чашата си и кубчетата лед звъннаха, а тя я погледна така, сякаш я интересуваше повече от мен.

— Често съм ви виждала да влизате тук — махна със сребристите си нокти към прозореца. — Имам малка вила отсреща.

— Блазе ви.

Тя взе чашата си и отпи от уискито.

— Тези чести посещения на бара не означават ли, че още не сте си намерили работа?

— Да.

— Има ли надежда да намерите нещо?

— Да.

— Сигурно никак не е лесно.

— Да.

— Какво ще кажете, ако ви предложа работа?

Намръщих се.

— Не ви разбирам. Работа ли ми предлагате?

— Възможно е. Това интересува ли ви?

Посегнах към чашата, после се отказах. Бях пил повече, отколкото трябва.

— Каква е работата?

— Много добре платена, много поверителна, свързана с малък риск. Това смущава ли ви?

— Да не би да става въпрос за нещо незаконно?

— А не… не е незаконно… нищо подобно.

— Не разбирам. А откъде идва рискът? Готов съм да върша всякаква работа, стига да знам каква точно.

— Разбирам ви — тя отново отпи от чашата си. — Но вие не пиете, мистър Барбър.

— Знам. Каква е работата?

— Разполагам с много малко време в момента, а и мястото не е подходящо за обсъждане на поверителни въпроси, нали така? Нека ви се обадя по телефона. Може да се срещнем на някое по-удобно място.

— Номера ми го има в телефонния указател.

— Тогава ще ви позвъня. Може би утре. Ще си бъдете ли вкъщи?

— Ще внимавам да не забравя.

— Аз ще платя. — Тя отвори чантата, после се намръщи. — О, бях забравила.

— Аз не съм забравил.

Извадих пачката от джоба си и я пуснах в скута й.

— Благодаря.

Жената извади пет долара изпод горните петдесет, сложи ги на масата, после постави пачката в чантата си, затвори я и се изправи.

Аз също станах.

— До утре, мистър Барбър.

Обърна се и напусна бара. Наблюдавах пищната, сладострастна извивка на бедрата й, докато пресичаше улицата. Отидох до вратата и видях как се приближи до паркираните коли. Качи се в един сребристосив ролсройс и замина, като ме остави да зяпам след нея, но не бях чак толкова стреснат, че да не запомня номера на колата.

Върнах се на масата и седнах. Коленете ми трепереха. Пийнах от уискито и запалих цигара.

Барманът дойде и прибра петдоларовата банкнота.

— Бива си я — каза той. — Май е тъпкана с пари. Как се разбрахте? Получи ли възнаграждение?