Читать «Още един глупак» онлайн - страница 10

Тя щеше да повика бармана, щяха да намерят пачката в джоба ми, щеше да дойде полиция. Пристигнеха ли ченгетата, щяха без много усилия да ме пъхнат в затвора като чувал с картофи, но не за четири години — този път присъдата щеше да бъде много по-голяма.

Пръстите й леко почукаха на остъклената врата. Оставих чантата на поставката, обърнах се и отворих вратата.

Жената се дръпна малко настрани, за да ми направи място да мина.

— Мисля, че съм си забравила чантата… — каза тя.

— Да — отвърнах аз. — Тъкмо щях да я дам на бармана.

Навярно най-доброто, което можех да направя тогава, бе да се шмугна покрай нея и да изтичам на улицата, преди да е отворила чантата и да е разбрала, че парите липсват. На улицата можех да ги хвърля, тогава да видим кой лъже, тя или аз.

Понечих да тръгна и спрях. Барманът бе пристигнал и с тялото си преграждаше пътя ми. Изглеждаше объркан, приближи се към нас, а огромното му туловище все така препречваше пътя ми към вратата.

— Досаждат ли ви, госпожо? — попита той.

Тя бавно извърна глава. Имах чувството, че каквото и да се случи, тази жена винаги ще си остане спокойна и сдържана.

— А, не. Толкова съм глупава, че си забравих чантата в тази кабина. Господинът се канел да ви я предаде.

Барманът ме погледна с подозрение.

— Наистина ли? — попита. — Е, добре, щом така твърди.

Стоях като истукан. Устата ми бе така пресъхнала, че нямаше да мога да проговоря дори да знаех какво да кажа.

— Има ли нещо ценно в чантата ви, госпожо? — попита барманът.

— Ах, да. Как можах да я забравя!

Гласът й беше ясен, суров. Объркано се питах дали очите й зад слънчевите очила също гледат сурово.

— Не е ли по-добре да проверите дали не липсва нещо? — продължи той.

— Да, прав сте.

Попитах се дали едно бързо кроше ще ме спаси от това положение. Реших, че няма да стане. Барманът приличаше на човек, който навремето е понесъл доста крошета и те са му се отразили добре.

Жената мина покрай мене, влезе в кабината и си взе чантата.

Докато я наблюдавах, сърцето ми почти беше спряло. Излезе, отвори чантата си и погледна в нея. Тънките й пръсти със сребрист лак на ноктите прехвърляха съдържанието, а лицето й остана безизразно.

Барманът дишаше тежко. Поглеждаше ту нея, ту мене.

Жената вдигна очи.

Ето, сега, помислих си аз. След половин час съм в затвора.

— Не, нищо не липсва — каза тя. После бавно извърна глава и ме погледна право в очите. — Благодаря ви, че ми я пазихте. Какво да се прави, много съм небрежна.

Аз мълчах.

Барманът сияеше.

— Всичко наред ли е, госпожо?

— Да, благодаря ви. Мисля, че можем да се почерпим по този случай. — Тя погледна към мене. Кръглите зелени стъкла нищо не ми говореха.

— Може ли да ви почерпя една чашка, мистър Барбър?

Значи ми знаеше името. Не бях чак толкова изненадан. В деня на излизането ми от затвора „Хералд“ помести моята снимка и съобщение, че съм освободен, след като съм излежал четиригодишна присъда за убийство. Не бяха пропуснали да споменат, че съм извършил престъплението в пияно състояние. Снимката беше хубава и бе сложена на първа страница, та нямаше как някой читател да я пропусне. Такъв сладък номер само Къбит можеше да измисли.