Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 14

— Говори, моля те.

— Кралете няма вече да се доберат до твоята Цирила, защото се говори, че е избягала от Танед право в Нилфгард, вероятно заедно с магиците изменници. А Емхир я е приел в Нилфгард с почести. И знаеш ли какво? Като че ли е замислил да се ожени за нея. А сега ме остави да си отдъхна. Ако искаш, ще поговорим, когато се наспя.

Вещерът мълчеше. Милва окачи мокрите си партенки на клон с много вейки, така че да ги огрее изгряващото слънце, и разкопча колана си.

— Искам да се съблека — промърмори. — Какво чакаш още? Предполагам, не си очаквал по-приятни новини? Нищо не те заплашва, никой не пита за теб, шпионите вече не се интересуват от теб. А твоето девойче се е измъкнало от кралете, ще става императрица…

— Сигурни ли са тези сведения?

— В наши дни нищо не е сигурно — прозя се Милва, сядайки върху леглото си. — Освен че слънцето всеки ден се движи по небето от изток към запад. Но това, което разправят за нилфгардския император и принцесата от Цинтра, трябва да е вярно. Всички за това говорят.

— Откъде тази внезапна публичност?

— Като че ли не знаеш! Та нали тя ще донесе на Емхир едно голямо парче земя! Не само Цинтра, но също и от тази страна на Яруга! Ха, та тя била и моя владетелка, защото аз съм от Горен Соден, а както се оказва, целият Соден е в нейно владение! Значи ако уловя елен в нейните земи и ме хванат, по нейна заповед може и да ме обесят… Ох, какъв проклет свят! По дяволите, очите ми се затварят…

— Само още един въпрос. От онези магьоснички… Тоест от онези магьосници, които са предатели, хванали ли са някого?

— Не. Но се говори, че една магичка се е самоубила. Скоро след като паднал Венгерберг, а каедвенските войски влезли в Аедирн. Несъмнено от отчаяние или заради страх от възмездие…

— В отряда, който доведе, имаше ли свободни коне? Ще ми дадат ли елфите един кон?

— Аха, нямаш търпение да тръгнеш на път — промърмори тя, завивайки се с чула. — И, струва ми се, знам накъде…

Тя млъкна, смаяна от израза на лицето му. Изведнъж се досети, че новините, които му беше донесла, изобщо не бяха приятни за него. Внезапно осъзна, че нищо, нищичко не разбира. Внезапно, съвсем неочаквано, тя изпита желанието да седне до него, да го обсипе с въпроси, да го изслуша, да се осведоми, може би да го посъветва нещо… Потри ожесточено крайчеца на окото си. „Уморена съм — помисли си тя. — Смъртта цяла нощ вървеше по петите ми. Трябва да си отпочина. В края на краищата какво ме засягат неговите мъки и грижи? Какво ме засяга той? И тази девойка? Да вървят по дяволите и той, и тя! Проклятие, заради всичко това съвсем ми се отспа…“

Вещерът се изправи.

— Ще ми дадат ли кон? — повтори той.

— Вземи който искаш — отвърна тя след кратка пауза. — Но на елфите по-добре не им се мяркай пред очите. Здравата ни удариха на другия бряг, пуснаха ни от кръвчицата… Само врания не го пипай, той е мой… Е, какво чакаш още?

— Благодаря ти за помощта. За всичко.

Тя не отговори.

— Длъжник съм ти. Как да ти се отплатя?

— Как ли? Като си тръгнеш най-накрая! — извика тя, като се надигна на лакът и дръпна рязко чула. — Аз… трябва да се наспя! Вземи кон… и се махай. В Нилфгард, в пъкъла, по дяволите, все ми е едно! Махай се! Остави ме на мира!