Читать «Бойно поле Земя II» онлайн - страница 94

Мъжете, край които минаваха, ги поздравяваха по смешен начин с вдигнат пръст. Грозни лица, които излъчваха омраза. Дрехите им бяха пародия на униформа, не бяха изискани, просто висяха.

Говореха много странен английски, сякаш устите им бяха пълни с каша. Знаеше, че той самият не говори много добре английски. Не можеше да се мери с учени мъже като сър Робърт, нито с Джони. Но всички го разбираха, като говореше, освен това се стараеше да усъвършенства произношението си, тъй че полковник Иван на когото помагаше с английския, да говори добре. Но тези тук явно не ги бе грижа дали думите изобщо излизаха от вонящите им усти. Бити едва не се блъсна в сър Джони, който спря до някакъв мъж на средна възраст. На какъв език говореше сър Джони? А, психлоски! Джони попита нещо, бриганти кимна, посочи на запад и му отвърна нещо на психлоски. Бити разбра. Сър Джони не търсеше отговор на въпроса си, просто искаше да провери дали бриганти знае психлоски. Умно!

Къде отиват? Аха, към онзи голям навес, пред който бе забито знаме от подобна на леопардова кожа. Бити си даде сметка, че вървят след затворниците, които все още бяха под стража и навярно ги водеха при командира им.

Ужасни бяха тези хора. Като искаха да се облекчат, просто спираха и го правеха дори по средата на пътеката. Ужасно. Ей там някакъв младеж бе съборил на земята момиче и правеха… да, наистина го правеха! Разврат на обществени места!

Бити извърна глава и се опита да пречисти мислите си. Но в посоката, накъдето се бе обърнал, се натъкна на мъж, който караше едно дете да прави нещо нечувано!

Почувства се малко зле и се приближи по-плътно до сър Джони. Тези същества бяха по-лоши от животните. Много по-лоши.

Бити последва сър Джони в навеса. Как само вонеше! Някакъв мъж седеше на отсечен пън, над който бе опънат навес. Беше ужасно дебел и жълтеникав. Доктор Маккендрик казваше, че такъв цвят имат болните от малария. В гънките на тялото му се бе събрал дебел слой мръсотия. Носеше смешна шапка, която сигурно бе направена от кожа; отпред имаше връх, на който бе поставено нещо — брошка… или някакъв камък… може би диамант?

Съществото, което бяха пленили, Арф, застана пред дебелия мъж. Биейки се с юмрук по гърдите той му докладва за станалото. Как наричаше дебелака? Генерал Снит? Не беше ли Снит широко разпространено психлоско име? Нали Смит бе често срещаното английско име? Много трудно бе да се каже с този кашест акцент. Генералът дъвчеше един кокал и не изглеждаше особено впечатлен.

Най-накрая каза:

— Зехти л’зпаси? Сярта?

— Ам’не — каза Арф и се опита да обясни всичко отначало.

— Зехти л’убратно тилата?

Тилата, тилата? О, телата!

„Каптан“ Арф изглежда се уплаши и започна да отстъпва.

Генералът запрати кокала по него и го улучи право в лицето.

— Кво тгава ш’ядим, ъ! — изкрещя генералът.

Да ядат? Трупове? Да ядат? Собствените си мъртви?

Бити погледна към хвърления „кокал“, който бе рикуширал към него. Беше човешка ръка!

Бити побърза да се махне от навеса. Гадеше му се.

Сър Джони го намери почти веднага, хвана го през раменете и избърса устата му с носна кърпа. Опита се да го върне в самолета заедно с един руснак, но Бити отказа. Мястото на оръженосеца бе при своя рицар, пък и на Джони можеше да му потрябва лъчевата пушка сред тези УЖАСНИ същества. И тъй, разрешиха му да остане.