Читать «Бойно поле Земя II» онлайн - страница 86

Чу се звън и съскане. Джони повтори стрелбата.

Чакаха. Навън не се втурнаха никакви психлоси. Въздухът вече бе нахлул навсякъде. Но не последва никаква реакция.

Дъждът продължаваше да се сипе, а маймуните и птиците утихнаха. Разнасяше се неприятната миризма от стелещия се черен барутен дим от гранатите.

6

Джони погледна към самолетната площадка за руда, до която стигаше краткия път. Беше изоставена.

Шотландците, които носеха радиооборудването отговориха на повикването му. От брезентовото покритие се стичаше дъжд. Джони провери предавателя. Работеше. Превключи на планетарни вълни и взе микрофона.

— Полетът до Найароби, имам готовност — каза той. Трябваше да звучи като редовен полет, но с двата самолета, останали близо до електроцентралата имаха предварително уговорен код. „Найароби“ означаваше „тръгни до сигнала“, а „имам готовност“ значеше „Не стреляй, но бъди нащрек“.

Разнесе се гласът на Данълдин:

— Всички пътници са на борда.

Значи бяха тръгнали.

Джони свали малкото радио от колана си и го нагласи непрекъснато да пиука. Миньорите използваха този сигнал, когато са затрупани и не могат да се измъкнат от шахтата. Щеше да послужи като насочващ сигнал за самолетите. Посочи с пръст трима от хората си. Подаде миньорското радио на единия, за да го закачи на някое дърво около площадката.

С автомати ниско долу, те тръгнаха да бягат към площадката за кацане, прикривайки се един друг. Първият вдигна високо ръка, забулен в дъждовната завеса, за да сигнализира, че всичко е чисто. Щяха да осигуряват прикритие за самолетите при кацането им.

Джони метна автомата на рамо и закуцука през лагера. Мястото бе утъпкано и тояжката му не потъваше толкова дълбоко. От юг долиташе шум от помпи. Сигурно там бяха миньорските шахти. Един от кабелите, които ги отведоха до това място, правеше завой към площадката на половината от пътя. Проследи го.

Измежду дърветата се появи ниска каменна хижа, опасана с изолатори и обградена с тръби. Така изглеждаха сградите за производство на гориво и амуниции. Ха! В такава малка мина да има подобно нещо. Може би за да не се хаби излишната енергия, генерирана от електроцентралата.

Земята наоколо бе издълбана от скорошни стъпки и гуми на камиони. Вратата бе открехната. Джони я побутна с тояжката си.

Какъв хаос! В тези помещения бутилките с гориво и амуниции обикновено бяха добре подредени на рафтове. В кошове отстрани се наливаха различните минерали, от които се приготвяше съдържанието в бутилките. След някаква скорошна бурна дейност минералите бяха разляти на пода, а бутилките бяха повредени и не можеха повече да се използват. Знаеше, че за да се налее готовото гориво и да се запечатат бутилките е нужно известно време. Нима не бяха спирали работа дни наред? Седмица?

Джони тръгна напряко към изходния път, който сигурно извеждаше до главната мина. Огледа растенията от двете му страни. Обикновено тренираното му око лесно разгадаваше следите, но сега дъждът затрудняваше задачата.

Наведе се да огледа някакви съчки, счупени от храстите край пътя. Някои от отчупванията — сочеха по посока на лагера — бяха отпреди няколко дни. Други бяха съвсем скорошни, още капеше сок. Те бяха счупени по посока на главната мина, близо до езеро, което според старите карти се е наричало „Лейк Виктория“.