Читать «Бойно поле Земя II» онлайн - страница 83

Обикновено около електропроводите дърветата и храстите бяха разчистени, но в случая не бе така. В продължение на безброй многото години и тук небето се бе затворило плътно, както над останалата част от обширните гори.

Според старите карти тази страна се е наричала „Заир“, а името на гората е било „Итури“.

Тук екваториалното слънце никога не проникваше до земята. Отгоре се образуваше чадър от облаци, а под него короните на могъщите дървета се вплитаха в гъст купол на сто фута над земята. Около стъблата на дърветата като змии се увиваха дебели лози, чийто диаметър надхвърляше един фут. Като вървяха, стъпалата им потъваха в дебелия хумус.

И постоянно валеше дъжд! Капките се стичаха по стъблата и лозите, лееха се през малките пролуки и човек разбираше, че всъщност през цялото време върви под топъл водопад с различна плътност.

Навсякъде цареше полумрак.

Животните измамно се сливаха с тъмните очертания на растителността, което бе доста опасно. Видяха слонове, бизони и горили. Често подплашваха антилопи — жирафоподобни животни, а също и два вида от семейството на котките. Ръмжаха леопарди, чуваше се рев на крокодили, бърборене на маймуни и подвиквания на фазани. Дъждът обвиваше в пелена всички звуци, но все пак те създаваха у Джони усещането, че гората е враждебна и пълна с живот.

Според старите карти гората, се простираше върху двайсет хиляди квадратни мили и дори в най-високия етап на развитие на цивилизацията, тя е била слабо позната и изследвана.

Гората Итури определено не бе място за кожени дрехи, мокасини и куцукане.

Трудно напредваха, а от самолета не можеха да получат помощ, защото присъствието им трябваше да остане в тайна. Не смееха да използват радио предаватели. Налагаше им се да прекосяват потоци, които гъмжаха от крокодили.

През гората поеха само една част от тях — двайсет човека. Сега стояха неподвижно, пръснати между дърветата и готови да повикат помощ от самолета във всеки един момент.

Лагерът изглеждаше запуснат, но пък психлосите никога не се мотаеха навън. Бе строен толкова отдавна, че спускащият се купол дървета и тук бе успял да хвърли сянка. Джони се запита какви ли тежки провинения трябва да има някой работник на компанията, за да го пратят в това мрачно и прогизнало място.

Оглеждаше района в ляво от лагера за следи от колела на камиони. Едва ли щеше да има коловози, но поне растителността щеше да с смачкана. Да, ей там имаше път, който изчезваше в мрачината на изток. А, през една пролука се виждаха светлините на площадката за кацане на товарни самолети. Там ли извеждаше пътя? Не. Имаше друг път. Единият водеше към гората, другият излизаше на полето.

— Никога не сме правили толкова зле планирано нападение — мърмореше си Робърт Лисицата. Но за едно добре организирано нападение първо бе нужно да се пратят разузнавачи. А никой изобщо не си бе представял, че подобна местост може да съществува на планетата!