Читать «Бойно поле Земя II» онлайн - страница 63

— Тръгваме ли? — каза полковник Иван. Явно доста бе работил над английския си.

Джони се засмя. Несъмнено бяха събрали международен контингент.

Широките врати останаха отворени и слънчевата светлина нахлуваше вътре. Джони издигна самолета във въздуха в красивия летен ден.

Ах, какви планини, бели планини, величествени и спокойни на фона на тъмносиньото небе! Долините бяха потопени в сенки, а дърветата се открояваха с мекото си тъмно зелено. Видяха мечка. Спускаше се от хълма, очевидно тръгнала по някаква важна работа. Имаше цяло стадо овни с големи рога, обърнали глави нагоре към самолета, който вече представляваше съвсем обикновена гледка за всички обитатели на местността.

Изцяло поел управлението с лявата ръка, Джони спусна самолета над крайните хълмове на източния склон и се насочи към равнините. Лято. Скоро беше валяло, защото бяха поникнали цветя. На изток към безкрайния хоризонт се разстилаха равнини и долини, по които спокойно пасяха многобройни стада — и по цялото това огромно пространство можеха да заживеят хора.

Каква красива планета! Каква прекрасна планета! Заслужаваше да бъде спасена.

Дежурният пилот гледаше Джони в захлас. Използваше само левия си крак и лявата ръка и пак летеше много по-добре, отколкото младежът бе мечтал да лети и в най-смелите си сънища, пък дори и пет ръце да имаше.

Ездач? Джони се спусна с лупинг надолу да види кой или какво бе това. Широки панталони. Плоска шапка от черна кожа. Намотано на ръката въже. Бе подкарал малобройно стадо.

— Йанеро — каза Робърт Лисицата. — От южна Америка. Сега те се грижат за стадата.

Джони свали прозореца и махна. Йанерото също му махна.

Какъв красив ден се случи първият му ден навън.

Ето го и лагерът. Каква тълпа! Най-малко четиресет човека бяха вперили погледи в самолета.

Джони го приземи толкова меко, че и яйце не би се счупило. Слава богу никой не бе стигнал зоната за приземяване преди него, защото сега вече всичко се изпълни с хора. Цветнокожи, чернокожи, някои с копринени жакети, други с груби домашни дрехи, жени, мъже… колко много, ужасно много хора!

Джони отвори вратата на самолета, пъхна пръсти в уста и изсвири проглушително. Сред врявата долови онова, което искаше да чуе — копита! Уиндсплитър долетя.

Джони откопча предпазните колани и преди някой да успее да се намеси, се плъзна на земята. Пилотските кабини на психлоските самолети бяха доста високо, но Джони знаеше номера.

Уиндсплитър тропаше с копита и подскачаше, радостен от срещата и едва не го събори с муцуната си.

— Я да видим как е крака — каза Джони и коленичи. Опита се да хване левия му крак, който бе наранен по време на последното препускане. Но Уиндсплитър помисли, че Джони иска да види дали помни номера с „ръкостискането“, на който господарят му го бе научил и почти с укор повдигна и протегна дясното си копито. Това буквално събори Джони на земята.

— Нищо ти няма — засмя се той и раздруса протегнатия крак.