Читать «Бойно поле Земя II» онлайн - страница 33

Бити сякаш се опитваше да си спомни още нещо. Пристъпяше от един бос крак на друг, присвиваше очи и търкаше нос. След това сякаш се отказа от усилието. Данълдин бе почти облечен.

Очите на момчето се спряха на меча, който висеше на стената. Използваха го при битки и официални церемонии. Беше истински древношотландски меч, дълъг цели пет фута. Бити го посочи с ръка и искаше да подскаже на Данълдин, че като принц трябва да го сложи. Данълдин поклати отрицателно глава. Не, този път няма да го вземе със себе си.

Но като забеляза как пламъкът в очите на Бити угасна, той се разкая. Свали го и му го подаде:

— Добре, но ти ще го носиш!

Мечът бе един фут по-висок от момчето. У него отново бликнаха радост, благоговение, боготворене и то го преметна около врата си.

Данълдин се огледа да не е забравил нещо и излезе. По тунелите и залите на замъка гъмжеше от шотландци. Всички бяха със затъкнати брадви в коланите си и се суетяха в подготовката на голямото пиршество на всички кланове. Данълдин наистина бе вдигнал много шум. Никой освен чичо му не знаеше новините. Не разбираха какво ще става. Бяха им дадени заповеди. Някой спомена, че психлоската мина вече не съществувала. Трябваше да свършат страшно много работа.

Не бяха побутнали през вековете древната развалина над земята, за да не привлича вниманието на самолетите, които от векове прелитаха отгоре. Казваха, че на времето на това място е било седалището на шотландските крале. Многобройните кули образуваха здрава крепост.

Двама слуги бяха оседлали собствения кон на Данълдин и той нетърпеливо тъпчеше с крака. Слугите посрещнаха Данълдин с широки усмивки.

Той възседна коня и им даде знак да качат зад него момчето, което здраво стискаше меча.

Валеше. Явно ги бе връхлетяла буря. Когато приземиха самолетите, небето бе чисто, но сега тегнеше от облаци.

В този момент Бити Маклиъд си спомни какво още трябваше да предаде на Данълдин.

— Твоят оръженосец — обади се той иззад гърба му — каза още „да залепваш“.

Момчето имаше силен акцент, за разлика от образованите шотландци.

— Да какво? — попита Данълдин.

— Не мога точно да се сетя, не мога да си спомня думата — извинително каза момчето. — Но наистина звучеше като „да залепваш“.

— Да не би да е „зацепваш“? — попита Данълдин. Думата означаваше незабавно излитане.

— Точно така, точно така!

Данълдин се изстреля като куршум. Никой кон не бе изяждал две мили по-бързо от неговия кон сега.

Рязко спряха на плосковърхия хълм. Данълдин диво се огледа. Останал бе само пътническият самолет. Скочи от коня и хвърли поводите на момчето. Отвори вратата и се метна в самолета. Мигновено включи радиото.

В този момент Дуайт се приземи до него и подплаши коня. Той лудо заподскача и при всеки подскок момчето и сабята политаха във въздуха.

Данълдин се втурна към Дуайт.

— Вече няма сигнал — каза Дуайт.

От лагера по радиото не бяха дошли никакви съобщения. Дуайт, както се бяха уговорили, бе останал да дежури. Трябваше да следи дали ще бъде нарушена забраната за радиосвръзка и да чака изтичането й. Времето бе свършило, но понеже пилотите нямаха връзка с лагера и с Робърт Лисицата, самите те също мълчаха.