Читать «Бойно поле Земя II» онлайн - страница 2

— Момичетата са в безопасност — каза Джони.

Настъпи пауза — Робърт предаваше новината на събраните около него. Когато пак включи предавателя, Джони чу радостни викове. Явно вестта се бе разпространила мигновено.

— Тук удържаме положението — каза Робърт Лисицата. — Трябва да обсъдим нещо като пристигнеш, не искам да говоря по предавателя.

Дансър заобиколи няколко дървета. Ставаше доста тъмно.

— Онези маймуни не разбират английски — обади се Джони.

— Въпреки това не може по предавателя. Кога ще бъдеш тук?

— След петнайсетина минути.

— Мини от север, през клисурата. В лагера доста се стреля.

— Добре — каза Джони. — Как са самолетите?

— Върнахме ги обратно в клисурата, там е по-сигурно. И без това нямаме пилоти.

— Зная. Чуй ме сега. Кажи на някой да сложи в един самолет топли дрехи, наметало и ръкавици за мен, нещо за ядене, няколко нерадиоактивни гранати, един автомат и дихателна маска с много бутилки — ще летя на сто и петдесет хиляди фута.

Отговор не последва и Джони бе принуден да добави:

— Разбра ли ме?

— Да — каза Робърт Лисицата. — Ще бъде изпълнено.

Не бе особено въодушевен.

— Изпрати две минни коли — каза Джони и даде координатите. — Няма да е зле, ако изпратиш и един-двама да помогнат да докараме Търл.

— Търл ли? — учуди се Робърт Лисицата.

— Няма грешка. Приготви самолета. Ще излетя веднага щом пристигна.

Мълчание. След това се чу едно „Добре“ и връзката бе прекъсната.

След около пет минути забеляза в здрача една кола, запътила се на север. В нея бяха свещеникът, една от възрастните жени и един шотландец с превързана ръка. Свещеникът вдигна ръка за благословия — не, поздравяваше го! Бяха тръгнали да вземат Тор, момичетата и Търл. Зад колата се влачеше една много здрава и дълга верига. Джони хвърли поглед назад. Забеляза, че жената е въоръжена с лъчева пушка.

Стрелбата се чуваше все по-силно. Синьо-зелените отблясъци от лъчевите пистолети се виждаха на двеста фута над земята, а под тях трепкаха оранжевите лъчи от огнестрелните оръжия, които някак се губеха на фона на обляното в светлина пространство над лагера.

Джони пришпори Дансър към отвора на клисурата и спря до двата останали самолета. Лъчите на оръжията цепеха небето над главите им. Конят дишаше тежко под коженото наметало, но му нямаше нищо. Едно по едно, повтаряше си Джони. Ще настигнеш бомбардировача.

2

Робърт Лисицата бе наметнал над антирадиационния костюм старото си наметало. Прошарената му коса беше опърлена от едната страна. Лицето му изглеждаше спокойно, но личеше, че е притеснен. Грабна ръката на Джони и сърдечно я разтърси за добре дошъл.

Джони погледна към опърлената му коса и попита:

— Има ли много жертви?

— Съвсем малко — каза Робърт Лисицата. — Учудващо малко. Не искат да излязат открито срещу нас. Осуетихме целите им. Все едно, че се бием на тъмно. Чакай, не си облякъл антирадиационен костюм…

— Водата веднага отмива радиацията — каза Джони. — Чака ме работа. В онзи бомбардировач няма дихателен газ. Не ми е нужна защита срещу радиацията.