Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 80

Едуард излезе от къщи и вечерта не се прибра. Родителите му звъняха у Мария, във всички морги и болници в града, но нищо не успяха да научат. Майката на Едуард загуби вяра в способността на мъжа си да се справя със семейните проблеми независимо от това, че умееше да преговаря чудесно с непознати.

На другия ден Едуард се появи, гладен и сънлив. Нахрани се и отиде в стаята си, запали тамяна, каза мантрите и спа през целия ден и следващата нощ. Когато се събуди, го чакаше нов-новеничък неразопакован велосипед.

— Върви да видиш кристалите — каза майка му. — Аз ще се оправя с баща ти.

И така, през този сух и прашен следобед Едуард радостно се запъти към дома на Мария. Градът бе така проектиран, че почти нямаше ъгли, което според архитектите бе добре, а според Едуард — не. Той караше вдясно, в платното за висока скорост, и гледаше небето, покрито с облаци, които не носят дъжд. Внезапно почувства, че лети с бясна скорост към небето, ала само миг след това се спусна и се озова на асфалта.

Тряс!

„Стана злополука!“

Поиска да се обърне, защото лицето му се бе долепило до асфалта, но разбра, че тялото му не му се подчинява. Чу шум от спирачки, викове. Някой се приближи и понечи да го докосне, но веднага след това друг извика:

— Не го пипай! Ако някой го докосне, момчето може да остане сакато за цял живот!

Секундите се точеха бавно и Едуард се изплаши. За разлика от родителите си вярваше в Бог и в това, че има живот след смъртта, но все пак смяташе, че ще е несправедливо да умре на седемнайсет години, с обърнато към асфалта лице, в чужда страна.

— Добре ли си? — попита го някой.

Не, не беше добре, не можеше нито да се помръдне, нито да каже нещо. Най-лошото от всичко бе това, че не губеше съзнание и разбираше отлично какво става и в каква неприятна история се е забъркал. Няма ли да припадне най-сетне? Няма ли Бог да се смили над него именно в този миг, когато той Го търсеше така усилено, напук на всичко и на всички?

— Лекарите всеки момент ще дойдат — прошепна някой и взе ръката му. — Не знам дали ме чуваш, но бъди спокоен, няма нищо сериозно.

Да, чуваше, искаше му се този човек да продължава да говори, да го уверява, че няма нищо сериозно, въпреки че Едуард бе достатъчно голям, за да знае, че винаги когато казват това, положението е много лошо. Мислеше за Мария, за областта, където имаше цели планини от кристали, заредени с положителна енергия, докато град Бразилия бе концентрирал в себе си най-голямото количество отрицателна енергия, която бе успял да види по време на медитациите си.

Секундите се превръщаха в минути, хората продължаваха да го успокояват и за пръв път, откакто всичко това се бе случило, той усети болка. Остра болка, която започваше от центъра на главата му и се разпростираше по цялото му тяло.

— Пристигнаха — каза човекът, който държеше ръката му. -Утре пак ще можеш да караш колело.

* * *

Но на другия ден Едуард бе в болница, двата му крака и едната му ръка бяха гипсирани и нямаше изгледи да излезе оттук по-рано от месец. Трябваше да слуша как майка му непрекъснато плаче, как баща му нервно говори по телефона и как лекарите през пет минути повтарят, че най-тежкото вече е минало и няма никакво мозъчно нараняване.