Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 8

Паулу Коелю научи историята за Вероника три месеца след това, докато вечеряше в алжирски ресторант в Париж с една приятелка словенка, която също се казваше Вероника и бе дъщеря на главния лекар на „Вилет“.

По-късно, когато реши да напише книга на тази тема, си помисли дали да не промени името на приятелката си Вероника, за да не обърква читателите. Мислеше да я нарече Бласка или Едвина, или Мариета, или с друго славянско име, но накрая реши да запази истинските имена. Когато станеше дума за Вероника — неговата приятелка, щеше да я нарича приятелката Вероника. Що се отнася до другата Вероника, нямаше нужда да слага пред името й каквито и да било определения, защото тя щеше да бъде главната героиня в книгата и на хората щеше да им стане досадно да четат постоянно „лудата Вероника“ или „Вероника, която бе направила опит за самоубийство“. Освен това както той, така и приятелката му Вероника щяха да се появят само в един кратък откъс от историята — този тук.

Приятелката му Вероника бе ужасена от това, което бе направил баща й, особено като се има предвид, че той бе директор на една институция, изискваща уважение. Освен това работеше върху докторска дисертация, която трябваше да бъде одобрена от традиционната академична общност.

— Знаеш ли откъде идва думата „убежище“? — попита тя писателя. — Идва от средновековието, от правото на хората да търсят убежище в църкви и други свещени места. Право на убежище — това е нещо, което всеки цивилизован човек разбира! Как е възможно баща ми, който е директор на психиатрия, да постъпва по такъв начин?

Паулу Коелю поиска да узнае с подробности всичко, което се бе случило, защото имаше основателна причина да се заинтересува от историята на Вероника.

Причината бе следната: той също бе прекарал известно време в лудница — или психиатрия, както най-често наричат този тип болници. И това се бе случило не само веднъж, а три пъти — през 1965, 1966 и 1967 г. Клиниката се наричаше „Д-р Ейрас“ и се намираше в Рио де Жанейро.

Причината да го настанят там и до днес му изглеждаше странна; може би родителите му са били объркани от непостоянното му поведение — ту срамежлив, ту прекалено общителен, а може би е било поради желанието му да стане „артист“ — занятие, което всички в семейството му смятаха за най-сигурния начин да живееш като маргинален тип и да умреш в мизерия.

Когато се замислеше върху този факт — а това, между другото, се случваше рядко, — той стигаше до извода, че истинският луд в случая бе лекарят, който се бе съгласил да го вкара в лудница без никаква конкретна причина (както става във всяко семейство, тенденцията е да се прехвърля вината върху другите и упорито да се твърди, че родителите не са знаели какво вършат, когато са взели това драстично решение).

* * *

Паулу се разсмя, когато чу за странното писмо до вестниците, което Вероника бе оставила, възмущавайки се, че едно авторитетно френско списание дори не знае къде се намира Словения.