Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 77

— Струва ми се, че забелязвам признаци на подобрение — каза д-р Игор.

— Не се нуждая от разрешение, за да напусна „Вилет“. Достатъчно е да премина портала и никога повече да не се върна. Трябваше обаче да кажа всичко това на някого и го казвам на вас: смъртта на това момиче ме накара да разбера собствения си живот.

— Мисля, че признаците на подобрение се превръщат в чудотворно оздравяване — засмя се д-р Игор. — Какво смятате да правите?

— Да отида в Салвадор и да се грижа за децата там.

— Няма нужда да ходите толкова далеч: Сараево е на по-малко от двеста километра оттук. Войната свърши, но проблемите продължават.

— Тогава ще отида в Сараево.

Д-р Игор извади един формуляр от чекмеджето и старателно го попълни. После стана и изпрати Мари до вратата.

— Вървете и Бог да ви помага — каза той, прибра се в кабинета и бързо затвори вратата. Не обичаше да се привързва към пациентите си, но никога не успяваше да го избегне. Мари щеше да липсва на „Вилет“.

Когато Едуард отвори очи, момичето все още бе до него. След първите електрошокови сеанси му трябваше доста време, за да си спомни какво се бе случило — в края на краищата нали в това се състоеше терапевтичният ефект от този вид лечение: да предизвика частична амнезия, така че болният да забрави проблема, който го тревожи, и да се успокои.

Ала колкото по-често му прилагаха електрошокове, толкова по-краткотраен бе ефектът от тях; и той веднага разпозна момичето.

— Докато спеше, ти спомена за видения от рая — каза тя и го погали по главата.

Видения от рая? Да, видения от рая. Едуард я погледна. Искаше да й разкаже всичко.

В този момент обаче влезе сестрата с инжекция.

— Ше трябва да ви я поставя веднага — каза тя на Вероника. — Нареждане на д-р Игор.

— Днес вече ми сложиха инжекция, не искам друга! Освен това няма да изляза оттук. Няма да се подчиня на никаква заповед, на никакви правила, на нищо, което искате да ме накарате да направя насила.

Сестрата имаше вид на човек, свикнал с подобна реакция.

— Съжалявам, но в такъв случай ще се наложи да ви дадем приспивателно.

— Трябва да говоря с теб — каза Едуард. — Съгласи се да ти сложат инжекцията.

Вероника вдигна ръкава на пуловера си и сестрата й инжектира лекарството.

— Добро момиче! — каза тя. — Защо не излезете от тази мрачна стая и не се поразходите навън?

— Ти се срамуваш от това, което стана снощи — каза Едуард, докато вървяха из градината.

— Вече не се срамувам. Гордея се. Искам да ми разкажеш за виденията от рая, защото бях много близко до едно от тях.

— Трябва да погледна надалеч, извън сградите на „Вилет“ — каза той.

— Направи го!

Едуард погледна назад, но не към стените на болничните стаи, нито към градината, където пациентите мълчаливо се разхождаха, а към една улица — тя се намираше на друг континент, в друга страна, където или валеше много, или изобщо не валеше.