Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 52

Докато вървеше по коридора в тъмната зала. Мари си спомни за приятелката, която бе изгубила. Най-странното всъщност било това, че спукването на аневризмата засегнало възприятията й: тя като че ли била пренесена на някаква друга планета, а предметите около себе си сякаш виждала за пръв път. И ужасният, необясним страх, паниката, че е съвсем сама на тази планета. Смъртта.

„Не мога да мисля. Трябва да се престоря, че всичко е наред, и нещата ще се оправят.“

Опита се да се държи нормално и за няколко секунди странното усещане понамаля. От момента, в който се бе появил първият симптом на тахикардия, до мига, в който стигна до вратата, изминаха двете най-ужасни минути в живота й. Когато излязоха в осветеното фоайе, като че ли всичко започна отново. Цветовете бяха ярки, уличният шум сякаш проникваше отвсякъде и нещата изглеждаха съвсем недействителни. Започна да забелязва подробности, на които никога преди това не бе обръщала внимание: остротата на зрението например, която обхващаше само едно малко пространство, към което насочваме очите си, докато останалото е съвсем размазано.

Отиде още по-далеч: осъзна, че всичко, което вижда наоколо, е само сцена, създадена от електрически импулси в мозъка й, които от своя страна използваха светлинни импулси, преминаващи през желатинообразното тяло, наречено „око“. Не. Не биваше да се замисля върху това. Ако тръгнеше по тоя път, щеше съвсем да се побърка.

Страхът от аневризмата вече беше преминал: излезе жива от залата, а приятелката й дори не бе успяла да стане от фотьойла.

— Ще извикам линейка — каза мъжът й, след като видя пребледнялото лице и безкръвните устни на жена си.

— Извикай такси! — помоли тя, като се вслушваше в звуците, излизащи от устата й, и осъзнаваше вибрацията на всяка гласна струна.

Да отиде в болницата означаваше да признае, че наистина е много зле: Мари бе решена да се бори до последната минута, стига само нещата да станат пак такива, каквито са били.

Излязоха от фоайето и пронизващият студ като че ли оказа положителен ефект; Мари възвърна отчасти самообладанието си, но не можа да се освободи от паниката, от необяснимия ужас. Докато мъжът й отчаяно търсеше такси в този час, тя седна на бордюра на тротоара и се опита да не гледа наоколо — защото децата, които играеха, минаващият автобус, музиката, която се носеше от близкия лунапарк, всичко това й се струваше съвсем сюрреалистично, страшно, нереално. Най-сетне се появи някакво такси.

— Към болницата! — каза мъжът й, като й помагаше да се качи в колата.