Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 50

Пациентите бяха схванали подтекста и се държаха на разстояние от осъдената. Но без никой да разбере защо, Вероника бе започнала да се бори за живота си, въпреки че само двама души се бяха сближили с нея: Зедка, която утре си отиваше, а и не бе от най-разговорливите. И Едуард. Мари трябваше да разговаря с Едуард: той винаги я изслушваше внимателно. Дали младежът не разбираше, че връща момичето обратно към света? И че това бе най-лошото, което би могъл да стори на човек, лишен от надежда за спасение? Можеше да му го обясни по хиляди начини: всички те обаче щяха да оставят у него чувство за вина, а тя не желаеше това. Мари размисли още малко и реши да остави нещата да следват естествения си ход; тя вече не адвокатстваше и не искаше да дава лош пример, създавайки нови норми на поведение там, където би трябвало да царува анархията.

Но присъствието на момичето се бе отразило на много хора тук и някои от тях бяха склонни да преосмислят живота си. На една от срещите на Братството някой се бе опитал да обясни какво става: във „Вилет“ се умираше или изведнъж, без човек да има време да мисли за това, или след дълго боледуване, когато смъртта вече е благословия.

При това момиче обаче положението беше драматично, защото то бе младо, бе възвърнало желанието си да живее, а всички знаеха, че това е невъзможно. Някои се питаха: „А ако това се бе случило с мен? Имам късмет, но възползвам ли се от него?“

Някои от пациентите не търсеха отговора: отдавна се бяха отказали и се бяха превърнали в част от един свят, в който не съществуват нито живот, нито смърт, нито пространство, нито време. Други обаче бяха принудени да размислят и Мари беше сред тях.

Вероника спря да свири за миг и погледна Мари, която стоеше вън, на нощния студ, облечена само с тънка жилетка: и тя ли искаше да се самоубие? „Не, аз съм тази, която поиска да се самоубие.“ И отново засвири. През последните дни от живота си най-сетне бе осъществила своята голяма мечта да свири от сърце и душа колкото и когато намери за добре. Какво от това, че единствената й публика бе един шизофреник; той, както изглежда, разбираше от музика, а това единствено имаше значение.

Мари никога не бе искала да се самоубива. Напротив, преди пет години бе гледала в същото кино, в което бе отишла днес, ужасяващ филм за мизерията в Салвадор, който я накара да се замисли колко ценен би могъл да бъде животът й. По онова време децата й вече бяха големи, с професии, и тя бе решила да изостави досадната и безкрайна работа на адвокат и да посвети останалата част от дните си на някоя хуманитарна организация. Слуховете за гражданска война в страната се увеличаваха, но Мари не им вярваше: бе невъзможно в края на века Европейската общност да допусне нова война пред вратите си.

От другата страна на света обаче имаше огромен избор от трагедии: измежду тях бе и трагедията на Салвадор с децата му, които скитаха по улиците, гладуваха и бяха принудени да проституират.

— Какъв ужас! — каза тя на мъжа си, седнал във фотьойла до нея.