Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 47

Мари разбираше от тези неща: преди болестта да я доведе във „Вилет“, четирийсет години от живота си бе работила като адвокат. Още в началото на кариерата си бе променила наивните си представи за правосъдието и бе разбрала, че законите не са създадени, за да решават проблемите, а за да може един спор да бъде продължаван безкрайно.

Жалко, че Аллах, Йехова, Господ — независимо от името, с което го наричат — не е живял в днешния свят. Ако беше така, то всички ние все още щяхме да сме в рая, а Той щеше да отговаря до безкрай на обжалвания, апелации, делегации, сезиралия, конституционни гаранции, откриване на съдопроизводство — и да му се налага да обяснява в безброй съдебни заседания решението си да изгони Адам и Ева от рая само защото са престъпили някакъв деспотичен закон, лишен от всякакво юридическо основание: да не ядат от плода на Доброто и Злото. Ако не е искал това да се случи, защо тогава е поставил въпросното дърво насред градината, а не извън стените на рая? Ако бъде извикана да защитава това семейство, Мари сигурно ще обвини Бог в „административен пропуск“, защото освен че е поставил дървото на неподходящо място, не е сложил предупредителни надписи или ограда, не е предприел елементарни мерки за сигурност и е изложил на опасност всички минаващи оттам.

Мари би могла да го обвини и в „подбуждане към престъпление“: привлякъл е вниманието на Адам и Ева към мястото, където се намира дървото. Ако не го беше споменал, на земята са щели да се изредят много поколения, без никой да прояви интерес към забранения плод, който сигурно е бил в гора, пълна с еднакви дървета, и следователно не е представлявал кой знае каква ценност.

Но Бог не постъпил така. Точно обратното, написал закона и намерил начин да убеди някого да го престъпи само за да въведе Наказанието. Знаел, че на Адам и Ева ще им доскучае от толкова съвършени неща и че рано или късно ще подложат на изпитание търпението му. И изчаквал, защото и на Него самия — Всемогъщия Господ Бог — му било доскучало от съвършено функциониращия свят: ако Ева не бе изяла ябълката, какво друго интересно щеше да се случи през всичките тези милиарди години?

Нищо.

Когато законът бил нарушен. Господ — Всемогъщия съдия — на всичко отгоре симулирал преследване, сякаш не знаел всички възможни скривалища. И Той тръгнал заедно с ангелите, които гледали и се забавлявали на шегата (сигурно и техният живот бил много скучен, откакто Луцифер напуснал Небесата). Мари нагледно си представяше този откъс от Библията, който би могъл да се превърне в хубава сцена на някой трилър: стъпките на Господ Бог, изплашените погледи, които Адам и Ева си разменят, краката, които спират пред скривалището.

„Къде си?“ — попитал Господ.

„Чух стъпките ти в градината, изплаших се и се скрих, понеже съм гол“, отговорил Адам, без да знае, че това твърдение го превръща в обвиняем за извършено престъпление.

Готово! Чрез проста машинация, преструвайки се, че не знае къде е Адам, нито поради каква причина е избягал, Господ постигнал това, което искал. Дори решил да отиде още по-далеч, за да не остави никакво съмнение у присъстващата публика от ангели, които внимателно следяли този епизод.