Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 174

— Подстрекателство и Подбуда към какво, Капитане? — попита Керът, когато невъоръжените стражи де отдалечиха. — Трябва да подстрекаваш и да подбуждаш към нещо.

— Мисля, че в този случай ще е просто най-общо подстрекаване — отвърна Ваймс. — Постоянно и дръзко подстрекаване.

— Аха — каза Ноби. — Не понасям подстрекателите. Подлизурковци!

Колън подаде ключа от портиерната на Капитан Ваймс.

— Не е много сигурно там вътре, Капитане. Най-накрая ще успеят да избягат.

— Надявам се — каза Ваймс, — защото ти ще пуснеш ключа още в първия канал, до който стигнем. Всички ли са тук? Добре. Последвайте ме.

Лупин Уанз бързаше по разрушените коридори на двореца, с „Как да призоваваме дракони“ под едната мишница и с бляскавата кралска сабя, стисната несигурно в другата ръка.

Той се спря, задъхан, пред една врата.

В настоящия момент онази част от съзнанието му, в достатъчно нормално състояние, че да мисли както трябва, не беше особено голяма, но пък малката част, която все още беше в ред, настояваше, че не е възможно да е видяла онова, което беше видяла, или да е чула това, което беше чула.

Някой го следваше.

И беше видял Ветинари да върви из двореца. Знаеше, че той съвсем сигурно е затворен. Ключалката беше напълно неразгадаема. Спомни си как Патрицият беше настоявал абсолютно категорично тя да е неразгадаема, когато я поставяха.

Усети движение сред сенките в дъното на коридора. Уанз изломоти нещо нарезбираемо, помота се малко с ръчката на вратата до него, втурна се вътре, затръшна вратата и се облегна на нея, мъчейки се да си поеме дъх.

Отвори очи.

Намираше се в старата частна приемна. Патрицият седеше на старото си място, кръстосал крака един върху друг, и го наблюдаваше с кротък интерес.

— А, Уанз — каза той.

Уанз подскочи, задращи по дръжката, изскочи в коридора и побягна, чак докато не стигна до главното стълбище, издигащо се сега над руините от централния дворец като самотен тирбушон. Стълби — височина — високо място — отбрана. Затича нагоре, като прескачаше по три наведнъж.

Единственото, от което имаше нужда, бяха няколко минути спокойствие. Тогава той ще ги научи.

Горните етажи бяха дори още по-пълни със сенки. Това, което им липсваше, беше структурна сила. Колоните и стените бяха разпокъсани от дракона, когато той си правеше пещерата. Стаи бяха зинали патетично на ръба на пропастта. Увиснали парцали стенна украса и килими се развяваха на вятъра от изпотрошените прозорци. Подът подскачаше и се тресеше като акробатична мрежа, щом Уанз се втурна по него.

Той си проби път до най-близката врата.

— Това беше похвално бързо — каза Патрицият.

Уанз затръшна вратата в лицето му и побягна с писъци по един коридор.

Нормалността надделя за кратко. Той се спря до една статуя. Нямаше никакъв шум, нито бързащи стъпки, нито бръмчене на скрити врати. Той погледна подозрително статуята и я ръгна със сабята.

Когато тя отказа да помръдне, той отвори най-близката врата и я затръшна след себе си, намери стол и го ръгна. Това беше една от високопоставените стаи, сега лишена от по-голямата част от мебелировката й и останала без четвъртата си стена. Там където трябваше да се намира тя, зееше просто пастта на пещерата.