Читать «Дом на вериги» онлайн - страница 6
Стивън Ериксън
— Да, братя. И трябва ли да пренебрегнем тази опасност? Тази заплаха за измяна, тази отрова, тази напаст, целяща да всее раздор сред нас? Дали ще се разпространи? Ще се наложи ли отново да идваме тук? Бдителни трябва да бъдем, братя. Помежду си. Един спрямо друг. Ето, вече говорихме за него. И него вече го няма.
— Няма го.
— Никога не е съществувал.
— Никога не е съществувал.
— Да си вървим оттук тогава.
— Да. Да си вървим оттук.
Трул Сенгар се вслушваше в стъпките им по камъните. Заглъхнаха. Беше сам, неподвижен, виждаше само зацапания с кал камък покрай железния пръстен.
Морето подмяташе гнилите трупове по брега. Пълзяха раци. Водата бавно се процеждаше през хоросана, просмукваше циклопската стена с гласа на мърморещи призраци и се стичаше от другата страна.
Сред неговия народ съществуваше стара, отдавна известна истина, навярно единствената истина — че Природата се бори с един-единствен, вечен противник. С един враг. И че да разбереш това, означава да разбереш света. Всеки свят.
Природата има само един враг.
И той е неравновесието.
Стената бе удържала морето.
„И в това има два смисъла. Братя мои, не можете ли да съзрете истината в това? Два смисъла. Стената удържа морето.“
„Засега.“
Нищо нямаше да устои на този порой. Потопът тепърва започваше — нещо, което братята му не можеха да разберат. И може би никога нямаше да го разберат.
Удавянето бе обичайно за неговия народ. Удавянето не плашеше. И тъй, Трул Сенгар щеше да се удави. Скоро.
Но знаеше, че скоро всички ще дойдат при него. Целият му народ.
Брат му бе разрушил равновесието.
„Природата не ще го понесе.“
Първа книга
Ликове в скалата
Колкото по-бавна е реката, толкова по-червена тече.
1.
Деца от черна къща избират сенчести пътеки.
Кучето беше разкъсало жена, старец и дете, преди воините да успеят да нахлуят в изоставената пещ в края на селцето. Звярът никога досега не бе проявявал и най-малкия признак за вероломство. Пазил беше земите на Урид с яростно рвение заедно със събратята си в суровия им, но справедлив дълг. По тялото му нямаше рани, които можеше да са забрали и да са пуснали духа на лудостта в жилите му. Нито бе обладан от болестта, докарваща пяна на устата. Никой не бе оспорвал положението му в глутницата. Всъщност не съществуваше нищо, нищичко, което да обясни този внезапен обрат.
Воините го приковаха с копията си към извитата задна стена на глинената пещ. Замушкаха озъбения, виещ от болка звяр, докато не издъхна. Когато издърпаха копията си, видяха изпохапаните им, хлъзгави от слюнка и кръв дръжки; видяха и че железните върхове са също нахапани — и като че ли полустопени.
Знаеха, че лудостта може да остане скрита, дълбоко под повърхността, недоловима жилка, способна да вгорчи кръвта. Шаманите огледаха трите жертви; двете вече бяха издъхнали от раните си, но детето все още бе вкопчено в живота.
В тържествена процесия бащата на момченцето го отнесе до Ликовете в Скалата, положи го в дъбравата пред Седемте богове на Теблор и го остави там.
Скоро след това момчето умря. Само в болката си, пред суровите ликове, всечени в отвесната скала.
