Читать «Дом на вериги» онлайн - страница 4

Морето се бе породило от река от друго селение. Огромна, широка и може би обхващаща цял континент пресноводна артерия, натежала от тинестия нанос на равнината, с тъмни глъбини, пълни с грамадни бодливи костури и големи колкото колело на фургон октоподи, с плитчини, гъмжащи от раци и плаващи месоядни растения. Реката се беше изливала като потоп върху тази огромна низина. Дни, после седмици, после — месеци наред.

Бурите, причинени от гибелния сблъсък на тропически въздушни течения с тукашния умерен климат, бяха тласкали напред този потоп под писъка на свирепите ветрове и с неумолимо надигащите се води идеха смъртоносни напасти, за да вземат душите на онези, които не бяха удавени.

Разломът, незнайно как, се бе затворил някъде предната нощ. Реката от другото селение се беше върнала в обичайното си русло.

„Крайбрежието“ отпред едва ли заслужаваше наименованието си, но нищо друго не идваше в ума на Трул Сенгар, докато го влачеха по границата на Новородения. Нищо повече от тиня, струпана на грамади срещу огромната стена, изпъваща се от хоризонт до хоризонт. Стената бе устояла на потопа, макар че водата вече се процеждаше от другата й страна.

Трупове от лявата му страна, вдясно — отвесна стръмнина, може би осем човешки боя, дебелината на върха на самата стена не беше повече от двайсет крачки. Това, че бе удържала цяло море, нашепваше за чародейство. Широките плоски камъни под нозете му бяха оцапани с кал, но тя вече съхнеше в горещината, по повърхността пробягваха сиви насекоми и отскачаха от пътя на Трул Сенгар и онези, които го бяха пленили.

На Трул все още му беше трудно да го възприеме. Та това бяха братята му, в края на краищата. Близките му. Лица, които бе познавал през целия си живот, лица, които бе виждал да се усмихват, да се смеят и лица — понякога — изпълнени със скръб като неговото. Стоял беше редом до тях през всичко, което бе ставало, в бляскави победи и терзаещи душата поражения.

„Братя?“

Вече нямаше усмивки. Нямаше смях. Лицата на мъжете, които го държаха, бяха студени. Замръзнали.

„Докъде стигнахме.“

Походът свърши. Няколко ръце натиснаха Трул Сенгар, безмилостни към раните и синините му. С някаква незнайна цел мъртвите вече обитатели на този свят бяха вградили по върха на каменната стена тежки железни халки. Здраво ги бяха вклинили в огромните каменни блокове. Халките се нижеха равномерно по дължината на стената, на интервали от по петнайсет крачки, докъдето стигаше погледът му.

Сега тези халки имаха ново предназначение.

Увиха вериги около тялото му, заковаха пранги на китките и глезените му. Стегнаха болезнено железния, покрит с шипове обръч на кръста му, промушиха веригите през железните халки по него, изпънаха ги и го приковаха за железния пръстен. Силом отвориха устата му, натикаха вътре желязната плочка и я затегнаха над езика му.