Читать «Камерата» онлайн - страница 340

— Но защо?

— Трябваше да го направя много отдавна.

— Това не е отговор. Защо?

— Там се случиха лоши неща. Беше пълно с демони и духове. Сега си отидоха.

— Значи са умрели със Сам?

— Не, не са мъртви. Отишли са да преследват някой друг.

Адам бързо реши, че е безсмислено да продължава този спор. Трябваше да тръгват, да се върнат в Мемфис, където той щеше да й помогне да се възстанови. А може би трябваше да се лекува. Щеше да остане с нея, докато се убеди, че е потърсила помощ.

Мръсен пикап влезе в гробището през железните порти на старата част и бавно се потътри по бетонната пътека между старите паметници. Спря пред малка барака в един ъгъл на гробището. Трима чернокожи мъже бавно се изсипаха от пикапа и се разкършиха.

— Онзи е Хърман — каза тя.

— Кой?

— Хърман. Не му знам фамилията. Гробар е от четирийсет години.

Наблюдаваха Хърман и другите двама над редиците паметници. Гласовете на мъжете, които бавно започнаха да се подготвят, едва достигаха до тях.

Лий спря да подсмърча и да плаче. Слънцето се бе издигнало над върховете на дърветата и лъчите му огряваха лицата им. Вече бе доста топло.

— Радвам се, че дойде — каза тя. — Знам, че това е означавало много за него.

— Изгубих, Лий. Провалих се с моя клиент и сега той е мъртъв.

— Ти направи всичко възможно. Никой не би могъл да го спаси.

— Вероятно.

— Не се обвинявай. Още през първата си вечер в Мемфис ми каза, че шансовете са малки. А ти почти успя. Би се мъжки. Сега е време да се върнеш в Чикаго и да се заемеш с твоя живот.

— Няма да се върна в Чикаго.

— Какво?

— Ще си сменя работата.

— Но ти работиш като адвокат едва от една година.

— Пак ще бъда адвокат. Само че ще се занимавам с нещо по-различно.

— К-какво?

— С дела на осъдени на смърт.

— Звучи ужасно.

— Да, така е. Особено в този момент от живота ми. Но ще се специализирам. Пътят ми към големите фирми не е отрязан.

— Къде ще практикуваш?

— В Джаксън. Ще прекарвам доста време в Парчман.

Лий разтри лицето си и отметна коса назад.

— Предполагам, че съзнаваш какво правиш — каза тя, неспособна да скрие съмнението си.

— Бъди спокойна.

Хърман се въртеше около стар жълт багер, паркиран под сянката на едно дърво до бараката с инструменти. Той го разглеждаше внимателно, докато другият мъж поставяше две лопати в кофата на багера. Те отново се протегнаха, засмяха се на нещо и подритнаха предните гуми.

— Имам една идея — каза тя. — На север от града има малко кафене. Нарича се „При Ралф“. Сам ме водеше…

— „При Ралф“ ли?

— Да.

— Свещеникът на Сам се казваше Ралф. Той беше с нас снощи.

— Сам е имал свещеник?

— Да. Много добър.

— Сам ни водеше двамата с Еди да ни черпи там на рождените ни дни. Кафенето съществува от сто години. Ядяхме огромни пасти и пиехме горещо какао. Хайде да идем и да видим дали е отворено.

— Сега ли?

— Ами да! — Тя възбудено скочи на крака. — Тръгвай, гладна съм.

Адам се хвана за надгробния камък и се изправи. Не беше спал от понеделник и краката му бяха натежали и вдървени. А бирата го бе замаяла. В далечината забръмча мотор. Шумът екна из гробището. Адам замръзна на мястото си. Лий се обърна да види какво става. Хърман бе подкарал багера, а ауспухът бълваше синкав пушек. Двамата му помощници бяха седнали в кофата и краката им висяха отвън. Багерът се заклати бавно по пътеката, покрай редиците гробове. После спря и обърна.