Читать «Камерата» онлайн - страница 339

Очевидно ченгетата бяха ангажирани другаде. Гробището бе сигурно място. Четири малки червени знаменца бяха забити до гроба на баба му. Адам ги забеляза, след като изгря слънцето. Щяха да копаят нов гроб.

Някъде зад него се затвори вратата на кола, но той не я чу. Една фигура се приближи към него, но той не я усети. Тя се движеше бавно из гробището, внимателно търсейки нещо.

Изпукването на клон стресна Адам. Лий стоеше до него с ръка върху камъка на майчиния си гроб. Той се взря в нея и отвърна поглед.

— Какво правиш тук? — Беше твърде смазан от мъка, за да се изненада.

Тя приклекна, после седна съвсем близо до него и опря гръб в надгробния камък на майка си. Обви с ръка лакътя си.

— Къде, за бога, беше, Лий?

— На лечение.

— Можеше поне да позвъниш, дявол да го вземе.

— Адам, моля те, не ми се сърди. Имам нужда от приятел. — Тя склони глава на рамото му.

— Не съм сигурен, че мога да ти бъда приятел, Лий. Това, което направи, е ужасно.

— Той искаше да ме види, нали?

— Да. Ти, разбира се, си се затворила в своя собствен малък свят, погълната от себе си както винаги. Без ни каква мисъл за другите.

— Моля те, Адам. Бях на лечение. Знаеш колко съм слаба. Имам нужда от помощ.

— Ами тогава намери я.

Тя забеляза двете кутии с бира и Адам бързо ги захвърли настрана.

— Не пия — каза тя жално. Гласът й бе тъжен и кух.

Хубавото й лице бе уморено и сбръчкано.

— Опитах се да го видя — каза тя.

— Кога?

— Снощи. Ходих до Парчман. Не ме пуснаха. Казаха, че е твърде късно.

Адам наведе глава и ядът му премина. Нямаше да постигне нищо, като я ругае. Тя беше алкохоличка и се бореше с демони, които той се надяваше да не срещне никога. А освен това бе неговата любима леля Лий.

— Той питаше за теб до края. Помоли ме да ти кажа, че те обича и че не ти се сърди, задето не си дошла да го видиш.

Тя заплака тихо и взе да бърше лице с опакото на ръката си. Плака дълго.

— Той си отиде с много кураж и достойнство — каза Адам. — Беше много смел. Каза, че сърцето му се е помирило с Бога и че не мрази никого. Ужасно се разкайваше за извършеното. Той беше шампион, Лий, стар боец, готов да продължи в един друг свят.

— Знаеш ли къде бях? — попита тя, като подсмърчаше, сякаш не бе чула нищо от онова, което й говореше.

— Не. Къде?

— Бях в старата ни къща. Снощи от Парчман отидох направо там.

— Защо?

— Защото исках да я запаля. Изгоря красиво. Къщата и плевелите край нея. Огромен огън. С много дим.

— Не се занасяй, Лий.

— Истина ти казвам. За малко да ме хванат. Май минах покрай някаква кола, когато тръгвах. Но не се тревожа, защото купих къщата миналата седмица. Платих тринайсет хиляди долара на банката. Ако е моя, мога да я изгоря, нали? Кажи, ти си адвокат.

— Сериозно ли говориш?

— Иди и виж сам. Паркирах пред църквата на една миля оттам, за да чакам пожарните. Те обаче не дойдоха. Най-близката къща е на две мили. Никой не видя пожара. Иди дотам и виж. Нищо не остана освен комина и купчина пепел.

— Как…

— С бензин. Ето, помириши ми ръцете. — Тя ги бутна под носа му. Той усети острия мирис на бензин, който не можеше да сбърка.