Читать «Отпусни му края» онлайн - страница 13

— Какво имаш предвид? Ние сме по средата на броя. — Тя вдигна от бюрото си една папка с документи, пълна с недовършени страници, и започна отбранително да я размахва във въздуха. — Не можем просто да спрем.

Няколко души от екипа промърмориха в съгласие.

Саймън вдигна рамене.

— Нямаме избор. Аз фалирах. Всичко е под наем… Не мога да платя сметките и банката си иска всичко обратно.

Когато той спря да говори, Франки изведнъж забеляза плешив мъжага в оранжев гащеризон с щампа „Хамалски услуги“ да се появява от офиса на Саймън. Носеше централния компютър.

Последвалата сцена можеше да бъде забавна, ако не беше толкова ужасна. Одри се разтича наоколо като безглаво пиле, протестираше като обезумяла и ожесточено теглеше столове и други предмети от ръцете на хамалина. В това време Саймън седеше с кръстосани крака на пода — коженият му стол беше изнесен — и гневно пушеше ментолови цигари, докато се опитваше да приложи някакъв вид терапевтична медитация.

Франки не направи нищо. Тя просто стоеше и зяпаше, неспособна да възприеме това, което се случваше. Току-що бе загубила работата си. Нямаше я. Беше изчезнала. Отнесена заедно с мебелите от офиса. Тя беше изхвърлена! Изплаши се от думите. Звучаха й толкова чуждо. Изхвърлянето се случваше на други хора — миньори, производители на коли, мъже на средна възраст, които живееха на север. Не се случваше на двадесет и няколко годишни жени с университетско образование, които работеха в издателския бизнес и живееха в западен Лондон. От години не беше обръщала внимание на новините за процента на безработните в страната. А трябваше. Сега бе станала една от тях.

Като в мъгла започна да изпразва шкафчетата на бюрото си, като изхвърляше разтворими супи с изтекъл срок, чифт грозни шарени чорапи и стар пакет бонбони. Бореше се за такава работа от векове и сега, когато най-сетне я беше получила, тя й беше отнета. И сега какво? Временно назначаване? Държавни помощи? Тя беше свикнала на сутрини в подготовка на колонки за списанието, обеди на пазар по улица Оксфорд, следобеди за споделяне на офисни клюки и дълги междуградски разговори с роднини и приятели. Какво можеше да очаква сега? Сутрини с Фред и Джинджър, обеди в апартамента с чиния боб и препечени филийки за компания и следобеди в преглеждане на обявите за работа и опити да се самоубеди, че продаването на застраховки може всъщност да се окаже забавно. Взе няколко папки и ги сложи при другите си вещи. Нямаше много неща. Беше потискащо да осъзнае, че може да побере цялата си кариера в една картонена кутия.

Измънка няколко неубедителни думи на сбогуване. Никой не знаеше какво да каже, дори Одри, която за първи път в живота си отваряше уста и не намираше думи, които да произнесе. Взе нещата си и излезе в коридора да чака асансьора. Той пристигна с две щатни секретарки от адвокатската кантора на седмия етаж, които, веднага щом видяха Франки и картонената й кутия, спряха да клюкарстват за изхвърлянето на персонала в „Лайфстайл“ и се възцари неловко мълчание. Атмосферата беше убийствена. В опит да избегне съжалителните им погледи, Франки съсредоточено зяпаше мръсния под и се молеше асансьорът да тръгне. Вместо това той започна да спира на всеки стаж и да отваря и затваря врати за няколко минути без видима причина.