Читать «Френски акцент» онлайн - страница 222

„Хиляди благодарности, Харис“ — помислих си аз. Все пак бе успял да ми пробута горещия картоф.

— … Призоваваме към изключителна бдителност. Не отваряйте, ако не сте сигурни кой е.

Но за едно Харис беше прав. Щеше да настане голяма паника. Вече наближаваше десет, когато телефонът иззвъня.

— Здрасти — каза Луси.

Отдавна не я бях чувала толкова бодра.

— В болницата ли си още? — поинтересувах се.

— Вече приключваме. Видя ли снега? Истинска фъртуна. Ще се приберем след около час.

— Карай внимателно. Повикай ме, щом пристигнете, за да ти помогна да пренесем Джо.

Сложих още две цепеници в огъня и колкото и защитена да беше моята крепост, ме налегна страх. Опитах да се поразсея със стар филм на Джими Стюарт и с квитанциите, които се заех да преглеждам. Сетих се за Тали и пак се вкиснах и му се ядосах. Колкото и дръпнато да се бях държала, той не ми беше дал никакъв шанс. Бях се опитала да се свържа с него, а той дори не си бе направил труда да ми се обади.

Телефонът иззвъня отново — подскочих като ужилена и бутнах квитанциите, които се разлетяха от коленете ми.

— Ало! — рекох.

— Този ниедник наистина се спотайва тук — възкликна Марино. — Но се е запилял някъде. Накъдето се обърнеш, боклуци, пакети от храна. И косми по леглото. Завивките вонят на мръсно подгизнало псе.

Сякаш ме прониза ток.

— Отнейде довтаса и отряд за бързо реагиране, всичко е черно от ченгета. Само да се гмурне в реката, и ще го спипаме.

— Луси ще докара Джо тук, Марино — обясних аз. — Тя също е някъде по улиците.

— Сама ли си? — изсумтя той.

— Да, но съм се барикадирала, включила съм алармата, и държа пистолета на масата.

— Не мърдай оттам, чу ли!

— Не се притеснявай де.

— Добре поне че вали силен сняг. Вече е натрупало към десетина сантиметра, а знаеш колко е светло, когато има преспи. На негово място не бих обикалял по улиците.

Затворих телефона и започнах да сменям каналите, но не намерих нищо интересно. Станах и отидох в кабинета да проверя електронната поща, сега обаче не ми се пишеха отговори. Взех стъкленицата с формалина, вдигнах я към светлината и за кой ли път се взрях в жълтите оченца, които всъщност бяха смалени златисти точки — давах си сметка, че не съм наясно с куп неща. Сърцето ми се свиваше при мисълта за всяка плаха или погрешна стъпка, която съм предприела — междувременно бяха убити още две жени.

Оставих стъкленицата с формалина върху масичката в хола. В единайсет часа превключих телевизора на Ен Би Си, за да чуя новините. И там не говореха за нищо друго, освен за онова чудовище. Върколака. Тъкмо превключих канала, когато подскочих отново — беше се задействала алармата. Бутнах дистанционното устройство и хукнах като попарена към задната част на къщата. Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите. Заключих се в спалнята и стиснах глока в очакване телефонът да звънне. След броени минути той наистина иззвъня.

— Шеста зона, вратата на гаража — съобщиха ми. — Да повикаме ли полиция?