Читать «Огнено жертвоприношение» онлайн - страница 6

— Не беше само до цигарата, Анита. Онова тяло просто лежеше на количката. Не беше нито оковано във вериги, нито вързано с ремъци. Никъде нямаше и кръстове. Правил съм екзекуции. Вампирите са така омотани със сребърни вериги и кръстове, че едва им се вижда сърцето. А в случая нещо не беше както трябва. Исках да се видя с експерта от съдебна медицина. Тя, или някой друг, трябва да прегледа вампирите преди екзекуцията. Пък и тя също е пушачка, та си рекох, че докато го обсъждаме, можем да изпушим по една в кабинета й.

— И какво? — попитах аз.

— Нямаше я и аз се върнах в моргата. Когато влязох, заварих санитарката да се опитва да забие кол в гърдите на вампира.

За наш късмет в този момент бяхме спрели сред потока от коли. Ако бяхме в движение, със сигурност щях да се забия в някого. Погледнах го от упор.

— Оставил си без надзор и чантата с инструментите си.

Някак му се удаваше да изглежда едновременно сконфузен и разсърден.

— Сред инструментите, които аз ползвам, за разлика от теб, няма оръжие. Не допусках, че някой ще тършува вътре.

— Лари, много хора биха отмъкнали нещо, ей така, като сувенир.

Колите запълзяха напред и трябваше да гледам в пътя, а не Лари.

— Добре, добре, знам, че сгреших. Сграбчих жената през кръста и я откъснах от вампира. — Лари сведе очи, без да ме погледне. Беше стигнал до момента от цялата история, който го смущаваше или пък който смяташе, че няма да ми хареса. — Обърнах се с гръб към нея, за да огледам вампира, да проверя дали го е промушила.

— И тя те промуши в гръб — заключих аз.

Едва се влачехме, бяхме в капан между млекарницата „Дери Куин“ и „Кентъки Фрайд Чикън“ от едната страна и автоборса на „Инфинити“ с бензиностанция от другата. Гледката навън дълго не се промени.

— Именно. Сигурно си е помислила, че набързо е приключила с мен, защото ме заряза и пак се нахвърли на вампира. Аз я обезоръжих, но тя продължи да се мята и да се опитва да го докопа. Тогава влезе нейният помощник и двамата успяхме да я вържем. Просто беше обезумяла.

— А защо не извади пистолета си, Лари?

Пистолетът му сега беше в чантата с инструменти, тъй като кобурът за през рамо е неудобен при ранен гръб. Но обикновено ходеше въоръжен. Бях го водила на стрелбището, бях го вземала със себе си и на лов за вампири, докато не се убедих, че може да борави добре с оръжието.

— Ако го бях извадил, можеше да я застрелям.

— Тъкмо това имах предвид, Лари.

— Именно. Не исках да я застрелям.

— Но тя можеше да те убие, Лари.

— Знам.

Вкопчих се в кормилото така, че кокалчетата ми побеляха. Бавно изпуснах въздух и се помъчих да не се разкрещя.

— Явно не знаеш, иначе щеше да бъдеш по-предпазлив.

— Жив съм, тя също. По вампира няма дори драскотина. Всичко е наред.

Излязох на „Олив“ и запълзях по шосе 270. Трябваше да поемем на север към „Сейнт Чарлс“, където живееше Лари. Оставаха ни още двайсетина минути път. Апартаментът на Лари беше с изглед към едно езеро, където напролет гнездяха гъски, а зиме се събираха на ята. Да се настани там му помогна Ричард Зееман, преподавател по естествени науки на горните класове, върколак алфа и мое гадже навремето. Ричард беше очарован, че гъските гнездят точно под балкона. И на мен ми харесваше.